— За твоя, естествено, нали не си мислиш, че аз ще плащам да пълниш търбуха на Маркун?
Не го мислеше, така че за пореден път се изплю на пода. Започнах да се притеснявам, че в Мрака ще го карат да ближе горещ тиган25.
— Хайде, върви им сервирай. Аз ще съм в кабинета.
— Добре, пътя го знаеш — изсумтя Гозмо и се отправи към стълбите, водещи към първия етаж.
Изобщо не си правех илюзии, че Гозмо изпитва някаква вярност или любов към мен, просто да ме предава сега му беше наистина неизгодно. По-добре да разчита, че може би Гарет ще измисли нещо и всичко ще се размине.
Кабинетът се намираше точно над залата на заведението. Представляваше малка стаичка, по-скоро кабинка или килер. Вътре имаше само един стар стол. Основната забележителност на кабинета беше магическият под. За онези, които сега са долу и вдигнат поглед към тавана, той ще изглежда като най-обикновен таван и нищо повече. Но за мен, намиращият се на втория етаж, подът беше прозрачен и аз съвсем ясно виждах какво се случва долу на първия етаж. Доколкото ми е известно, Гозмо съвсем случайно се беше сдобил с това магическо удобство — една вечер подпийнал начинаещ маг в гнева си го направил на невинния таван. Каквото и да се говори, но понякога и от маговете може да има полза! След този неприятен инцидент т.нар. кабинет се превърнал в много удобен наблюдателен пункт. За това прекрасно свойство на пода разбрах съвсем случайно. Един ден старият Гозмо беше попрекалил с пиенето и езикът му работеше по-бързо и от крилата на мелница. На следващия ден кръчмарят, разбира се, отричаше всичко, но аз го притиснах и в крайна сметка Гозмо трябваше да си признае и дори да ми покаже магическия под. Така че днес щях да гледам представлението с необходимото удобство, и което е по-важното, с абсолютна безопасност за себе си.
Посетители за тази вечер, както и предполагах, не се предвиждаха. Нито един нормален, а и ненормален също, не би си пъхал носа в гнездото на осите, особено когато главната оса е самият Маркун. По-добре да си стои един ден у дома, без пиячка. Или да отиде в кръчмата на съседната улица. Гозмо очевидно не споделяше мнението на редовните клиенти, които бяха решили да не идват днес в заведението му, но страдаше, трябва да му се признае, мълчаливо.
Ролята на посетители играеха верните псета на Маркун — две дузини парчета, пръснати по масите. Именно парчета. Ставаха единствено за живи придатъци към мечовете и за груба сила, безропотно изпълняваща заповедите на главата на гилдията на крадците, нищо повече. Момчетата се наливаха с безплатна бира, поднасяна им от щедрия Гозмо, сновящ от маса на маса да изпълнява поръчките на наглите бандити. Цялата шайка се оказа прилично въоръжена и изглеждаше сякаш се е отбила тук за малко, колкото да си накваси гърлото, преди да се отправи на война с Неназовимия. Във всеки случай наличният арсенал спокойно би трябвало да стигне за провеждане на малка война. Мутрите на любителите на безплатна бира бяха мрачни, сякаш току-що идват от погребението на любимия си дядо. Наистина не завиждах на следващата трупа актьори, която всеки момент ще нахлуе. Спектакълът, усещах, щеше да е горещ.
Негово величество Милорд Дебел Задник, Глава на Шайката на Мършоядите, недостойна за званието Гилдия на крадците на Авендум, стоеше на отделна маса, намираща се точно под мен. Ако между нас нямаше преграда, аз с огромно удоволствие и неописуема радост бих се изплюл на плешивата му глава, той си го беше заслужил хиляди пъти.
Дебелата, може да се каже тлъста, глава на гилдията се беше нагиздил по-богато и от пауните в двореца на султана. Кадифената камизола в тъмно кафяв цвят беше достойна за крал, а не за притежател на тройна гуша и плувнали в лой миши очички. Маркун ме отвращаваше както би ме отвращавал плужек, притиснал с измама под огромното си туловище някога прекрасната и всесилна гилдия на крадците. Маркун беше опасен противник, и ако преди някак успявахме да се разминем по тясната пътечка на интереси и поръчки, сега вече тя беше станала прекалено тясна за нас двамата.
Срещу Маркун, с гръб към мен, седеше мъж в черна камизола и наметнат отгоре плащ. Не можех да видя лицето му, но се досещах кой е този тип. Бледия и никой друг. Сигурен бях, че ще бъде тук тази вечер. И така, актьорите от първата трупа бяха на линия.
Те си говореха нещо, като седящият с гръб към мен човек на няколко пъти раздразнено и нервно размахваше ръце, но Маркун обръщаше внимание на Бледия (ще го наричам така поне докато не видя лицето му) не повече, отколкото вампир на оглозгана пищялна кост.
25
Според поверието грешниците, които плюят много, след смъртта си са обречени да ближат нажежен до червено тиган.