— Аз не те питам какво имаш в бъчонката — гномът с всички сили се стремеше да смени темата на разговора.
— Че какво има да питаш? — леко изненадан попита Делер и разклати обемистото буренце, което той, пухтейки, носеше с две ръце.
Буренцето, трябва да се отбележи, беше наполовина по-голямо от джуджето, и в него нещо радостно забълбука.
— Вино има в него, вино.
— И откъде си успял да се добереш до такава ценност? — захили се Халас, изпускайки кръгчета тютюнев дим.
— Кли-кли ми помогна — щастливо се усмихна джуджето. — От сталконовските запаси.
— И какво ще правиш с него?
— Ще го пия! Мотика имаш, не глава! — изрева джуджето. — Какво се прави с вино? Ще го сложа на коня и кротко ще си го пия.
Последната фраза Делер произнесе със замечтан израз на лицето.
— Току-виж си си докарал неприятности! Ще научи Чичо… — промърмори гномът.
Влязохме в конюшнята. Първото, което се набиваше на очи, бяха оседланите коне и въоръжените мъже. Тук бяха вече познатите ми Диви, само че сега за нетренирано око би било трудно да познае, че това са Диви сърца, а не най-обикновени войници от пограничен гарнизон. Знаменитите нашивки на зъбати сърца безжалостно бяха съдрани от износените кожени куртки. Дръжката на огромния меч на Фенерджията, както забелязах, беше увита с лента черен плат, скриваща златното дъбово листо на майстора. Още една предпазна мярка или начин колкото се може по-малко да се привличат чуждите погледи. Любимата си играчка, биргризена, Мумр като по чудо беше прикрепил до дисагите и очевидно беше уплашил до смърт нещастното пъстро конче с оръжието. Горкото уплашено въртеше уши и хвърляше подозрителни погледи към Фенерджията, седнал отгоре му. Едва тогава осъзнах от какво се страхуваше кончето. Мумр с най-замислен вид въртеше свирката в ръце, очевидно се чудеше: да посвири или не? Музиката на Фенерджията плашеше не само хората, но и животните. Надявам се никога повече да не чуя тази гадна свирка.
— Гарет, време е — каза шутът.
Значи прощални речи и напътствия от страна на краля и Арцивус не се очакваха. Те дори не бяха дошли. Наистина, тъжно е да изпращаш някого на смърт, а и след нощното нападение работа имаше предостатъчно. Кой да си спомни за малкия отряд!
Пристъпих към коня, потупах го приятелски по шията, чух в отговор доволно пръхтене и скочих на седлото.
— Моя школа! — доволно се усмихна гоблинът, обръщайки се към всички с надеждата да получи одобрение.
Всички бяха твърде заети, за да обръщат внимание на досадния шут. Само Змиорката ни хвърли насмешлив поглед и провери лесно ли излизат от ножниците „братът“ и „сестрата“. Кли-кли изобщо не се разстрои от такова явно незачитане на неговата личност и като вирна глава нагоре, каза:
— А ето и последните ти спътници — шутът посочи елфите до Миралисса. — Ел от дома на Черната роза и Еграсса от дома на Черната луна.
Хвърлих любопитен поглед към елфите. Ел, с гъста пепелявосива коса и бретон, спускащ се почти до кехлибарените очи, тъкмо слагаше шлема си, който изцяло скри лицето му.
Еграсса, елф със сребърен обръч на главата, явно някакъв отличителен знак, тихо си шепнеше нещо с Миралисса. В ръцете си държеше точно същия шлем като на Ел.
— Те да не са роднини с нея? — попитах Кли-кли, наклонен колкото се може по-ниско към него.
— Хм, мисля, че е братовчед. Но че е роднина и че е от кралския род — това е сигурно! А и ти сам можеш да го разбереш по това тъпо „сса“ в името. Е, ще отида да се сбогувам с джуджето и гнома — промърмори гоблинът и изчезна.
Миралисса усети погледа ми и се обърна. Мимолетна усмивка при разпознаването ми и леко кимване. Нейният събеседник също ми кимна вежливо. Каквото и да е, но от учтивост елфите не можеш ги отказа. Първо ти пожелават приятен ден, а вече после ти прерязват гърлото. Културни, лешоядите!
Миралисса, честно казано, първоначално не я познах. Елегантната мирануехска рокля беше отишла в забвение. Беше заменена от обикновени мъжки, макар и елфийски, дрехи. Високата сложна прическа също беше изчезнала, превръщайки се в дебела плитка, спускаща се чак до кръста. На гърба на елфийката, както и при нейните спътници, висеше елфийски меч — с’каш38, до него се виждаше страховит лък и колчан, пълен с тежки стрели с черно оперение.
Елфите подхождаха консервативно към оръжието, не като хората, и обикновено ползваха само извити мечове или лъкове. Други оръжия — само ако нямаха избор.
38
с’каш (орк.), или кука — извит ятаган, но, за разлика от ятаганите на орките, е наточена от вътрешната, вдлъбнатата страна.