Затова пък десеторката на Чичо имаше какви ли не смъртоносни железа! Като се започне от обикновени мечове, арбалети, прикрепени към дисагите, и се завърши с огр-шачи, бойни мотики, брадви и биргризени. И това без да броим кръглите щитове на всеки втори. Внушителен арсенал и внушителна компания.
Вярно, милорд Алистан, който даваше последни инструкции на оставащия да го замества лейтенант Изми, доста ме изненада. Върху себе си нямаше любимите си доспехи. Бяха заменени от същата, като на другите Диви, куртка с пришити по нея метални пластини. Да, не бих се изненадал, ако е натоварил на някой товарен кон доспехите или нещо по-тежко, както впрочем и Дивите, но самия факт, че Плъха тръгва на път без доспехи, които му бяха като втора кожа…
Междувременно Алистан приключи с инструктажа на Изми и с един скок се озова на седлото на огромен черен кон. Оръжията по бедното животно биха стигнали за разпръскването на поне стотина орки: масивен триъгълен щит без герб, копие, чийто по-голям брат беше самият ленс39, бронекол40, склот с болтове. И всичко това без да броим батарния меч от Рубинова кръв.
Чакай сега! Защо изобщо се притеснявах? В такава компания? Под защитата на мечовете ме очаква само една приятна разходка и, може би, малко прекрасно приключение.
След това се появи Кли-кли и за сбогуване устрои малък спектакъл.
— Гарет! — шутът ридаеше като за последно. — Гарет! Не ме оставяй, Гарет!
Проклетата гадинка заслужаваше незабавна и максимално мъчителна смърт! Вече всички започваха да ни гледат. Гвардейците, проверяващи багажа по товарните коне, открито се кикотеха, гледайки развихрилия се кралски шут.
— Гарет! — хленчеше шутът, подскачайки около Пчеличка. — Кой сега ще ти бърше сополите?
Кли-кли измъкна от джоба си ярък шарен плат с големина на малко бойно знаме и шумно си издуха носа.
— Напред! — граф Маркауз заби пети в коня си.
— Успех, Танцуващ в сенките! — вече с абсолютно нормален глас ми прошепна шутът на прощаване.
Х’сан’кор да ме убие! В крайна сметка все пак тръгнахме, да ни помагат всички богове на Сиала!
Глава 20
На път
Авендум остана зад гърба ми. Величествените непристъпни стени, изградени от камък, изваден от старите Шахти на Ол, се стопиха в сутрешната мъгла, която лъчите на пробудилото се слънце беше подплашило от земята, карайки я да увисне за няколко минути над нея като изплашена бяла пеперуда. Но в крайна сметка утрото изпърха като неуловима призрачна птичка и изчезна зад хоризонта, отстъпвайки място на горещото пладне.
Всички Диви си свалиха връхните дрехи и останаха по ризи. Изключение правеше единствено Арнх в неизменната си и несваляема дори за секунда ризница. Жителите на Пограничното кралство си имаха своите чудатости и не беше моя работа да ги съдя. Може би ако се бях родил в близост до горите на Заграбия и живеех в ежеминутно очакване на нападение на орки, не само ризница, но и доспехите на Маркауз щях да нося, без да ми пука за жегата.
Бръснатата глава на мършавия жител на Пограничното кралство блестеше на жаркото слънце като излъскано медно корито и, кълна се в коня си, Кли-кли непременно щеше да подхвърли няколко глупави шеги за главата на Арнх.
Аз също разкопчах яката на ризата си и навих ръкави, за което вечерта много съжалявах — кожата ми придоби великолепен малинов оттенък и през следващите няколко дни ми пречеше да се наслаждавам на живота.
Мразех жегата. Предпочитах да зъзна, отколкото този тормоз. От постоянните преки слънчеви лъчи, наподобяващи нажежени камшици, мозъкът в главата ми беше на път да изкипи.
Впрочем ненавистта ми към жегата, обгърнала кралството, се споделяше и от яздещия до мен Мармот. Той и неговото зверче само мечтаеха за деня, когато ще се заровят в снега около Самотния великан.
Най-отпред яздеха Маркауз и елфите, а след тях, разделени по двойки и тройки, вървяха Дивите. Първоначално компания ми правеше само Мармот, който се оказа доста приказлив и интересен събеседник, а после се присъединиха Халас и Делер.
Сръчното джудже набързо измайстори с подръчни средства една доста дълга тръбичка и бързо я пъхна в бъчвичката с вино. Така че сега джуджето и гномът тихомълком, за да не ги види Чичо, отпиваха от божествения нектар, като понякога примляскваха от удоволствие, наслаждавайки се на споходилата ги божия благодат. Постепенно двамата ставаха все по-весели и весели и аз започнах да се притеснявам, че всеки момент някой ще тупне от седлото и ще си удари главата в земята. Но не, те само малко се зачервиха и подкараха юначна песен за някакъв си поход. Чичото, който си говореше със Змиорката, на няколко пъти поглеждаше подозрително към новоизпечените певци. Не каза нищо, но постепенно се намръщваше все повече и повече.
39
ленс — стандартно дълго рицарско копие, използва се както по време на турнири, така и по време на сражения.
40
бронекол — оръжие във вид на дълга четиристенна игла за пробиване бронята на ездача. Обикновено се използва еднократно, като се насочва към снадките на бронята.