— Ще ми позволите ли да видя? — обади се магьосницата.
Миралисса бавно протегна документа към Клена, като положи всички усилия на лицето й да не трепне нито мускул и гневът й да не пробие през маската на хладно спокойствие. Не беше свикнала елфийската принцеса да й правят спънки.
Магьосницата явно не се страхуваше от разнасяне на заразата, защото смело взе заповедта от ръцете на Миралисса и започна да я изучава.
— Свободно, капрал — тихо каза Балшин и егерът с въздишка на облекчение се оттегли към войниците, оставяйки маговете на Ордена да се оправят с нас.
— Истинска е — кимна жената и направи няколко движения над документа.
За част от секундата кралският документ пламна в розова светлина.
— Това би трябвало да унищожи възможната зараза — и тя подаде документа на Миралисса.
— Ситуацията тук е такава — магът изобщо не се притесни, че ще трябва да вдига глава, за да гледа ездачите в очите. — Ние с госпожа Клена тъкмо бяхме дошли в това нещастно селце, когато се появи първият болен. Това беше преди три дни…
— Но откъде? — прекъсна го Ел. — Откъде се е взел точно тук?
Излиза, че не само аз недоумявах по повод странната поява на болестта, и то в толкова опасна близост до Раненг. Само на няколко дни път от втория по големина град във Валиостр. Градът на знанието, както още го наричаха.
— Откъде е дошла болестта все още не знаем, тепърва предстои да изясняваме този въпрос — каза Клена. — Но симптомите са достоверни. Успяхме да извикаме разположения в града полк на Бездушните егери. Те блокираха всички пътища и пътеки, така че нито един жител да не може да напусне селото и да разпространи заразата в страната.
— А опити имаше ли? — проехтя Арнх изпод шлема.
— Имаше — небрежно кимна магът.
При това прекалено небрежно. Никой не попита повече, на всички стана ясно какво е станало с отчаяните хора, оказали се в един капан с болните. Надупчили са ги със стрели отдалеч, и точка. Без значение кой се е опитвал да се промъкне през блокадата на егерите — здрави мъже с вили или жени с деца. Никой не осъждаше Бездушните — или сега ще убият няколко десетки, или ще поставят под заплаха хиляди.
— А как са самите егери? — попита Миралисса.
— Защитени са надеждно с магия.
— Откога магията спасява от Медения унищожител42?
— Магията не стои на едно място — надуто произнесе Клена. — Орденът се научи да блокира достъпа на болестта до хората, но тези, които са се заразили преди да им е подействала нашата магия, вече нищо не може да им помогне.
Колкото по-дълго се проточваше разговорът, толкова по-малко ми харесваше. Нещо прекалено много несъответствия имаше в историята на магьосниците. Пък дори и да са премълчали половината факти. Ако съществува такава магическа защита, разбираемо е защо Бездушните са още тук, а не са се изнесли по-далеч от огнището на чумата. Но защо маговете са използвали своята магия да предпазят цял полк егери, а не са направили същото в самото начало на епидемията, когато, по собствените им думи, е имало само един заразен човек? Или лъжеха, или тук се случваше нещо съвсем друго от това, което ни казваха, тоест те отново лъжат.
Сякаш прочел моите мисли, Балшин ми хвърли бърз поглед.
„Дрън-дрън“ — промърморих на себе си.
Може и да са само приказки, че някои членове на Ордена са в състояние да четат мисли, но не исках да рискувам. Ако този Балшин изведнъж реши да изследва мислите ми — негова си работа. Нищо умно няма да намери в главата ми, изобщо да не опитва.
— Колко са останали незаразени? — полюбопитства Миралисса.
— Нито един — безстрастно каза магът, откъсвайки се от мен.
Нито един?! Как така?! Нали се знае, че умират чак на седмия ден, а са минали едва три или четири.
— Това някаква нова форма на болестта ли е? — Ел така и не свали шлема си.
— Точно така — със същия безстрастен тон му отвърна Балшин.
Миралисса не каза нищо, само замислено въртеше между пръстите на лявата си ръка парче овъглена пръчка. Същата, с която беше чертала заклинанието върху пепелта.
О, не! Какво беше намислила? Да влиза в схватка с маговете беше безумие! Сигурен бях, че само да счупи тази пръчка, да я наплюе, близне или да направи още някое най-просто нещо и дремещото шаманско заклинание ще се пробуди. Небрежно се огледах назад към пътя. Копиеносците все още бяха там, но си говореха безгрижно, отстъпили встрани. Нашият отряд вече не представляваше опасност за тях, с нас се занимаваха двамата магове, така че защо да не побъбрят, подпрели огромните триярдови пики на дърветата?