За щастие нямаше луна, пухкавите облаци отново се сгъстиха и скриха града от звездите, така че сенки имаше колкото си искаш. С бързи крачки, без да издавам нито звук, аз се придвижвах от една сграда към друга, от една сянка в друга. Улица Пекарна остана назад и аз свърнах в пресечката вдясно. Тук мъглата беше още по-гъста, обгърна ме с меки лапи, заглуши стъпките ми, скри ме от очите на хора и нехора.
От близката сянка се разнесе шушукане. Замръзнах и се взрях в сиво-жълтата мъгла. Крадци. Малки сукалчета, които имат много да учат за майстори! Сигурно дебнат за нощни гуляйджии или се канят да оберат спящи граждани. Новобранци. Прекалено шумни и прекалено неопитни. Професионалните крадци си говорят с жестове, не издават звук дори и в нощ като тази, когато гъстата лепкава мъгла заглушава всички звуци. Плъзнах се до тях, а крадците дори не забелязаха сянката. Сянка в сянката трудно се забелязва от неопитно око. Изпитах глупаво детинско желание да изскоча от мъглата и силно да извикам „Бау!“ право в лицата им. Но като нищо можех да се натъкна на някой нож, а и такива зелени като тях да ги плашиш няма смисъл.
Тъмната уличка свърши и надвисналите мрачни стени на къщите, виждали в този свят и радост, и мъка, рязко се отдръпнаха встрани. Погледнах към небето. Вятърът все така гонеше ленивите облаци и небето се беше превърнало в покривка, на която богаташ е разпръснал монети. Стотици и хиляди звезди блещукаха срещу мен в студената лятна нощ. Светло като ден.
Тук горяха единични фенери. В края на краищата се намирах на един от централните площади на града и фенерджиите въпреки страха си бяха длъжни да изпълняват служебните си задължения. Пламъците на фенерите, защитени със стъклени капаци, хвърляха около себе си петна трептяща светлина, а хаотичните сенки мълчаливо танцуваха по стените на мрачните къщи. Това беше лошо, надявам се, че вятърът-овчар отново ще доведе пухкавите си сиви овце в небето, а дотогава ще трябва да се придържам в сянката, отдръпнала се към стените на високите сгради и станала бледа и плаха от вездесъщата светлина.
Стоях на големия площад на Грок. Самият Грок се намираше в центъра му и безмълвно ме гледаше с всевиждащите си очи. Грок май бил пълководец, спасил кралството ни от нашествието на орките, или някакъв кралски съветник от дълбока древност. Сега под формата на бронзова статуя той стоеше насред площада, който навремето нощно време винаги е бил пълен с народ. Представляваше висок мъж с плащ, който вече сто години стои на пиедестал насред малък кръгъл басейн с течаща черна вода.
Непосредствено зад паметника беше целта на нощната ми разходка.
Гигантска и абсурдна каменна сграда. Голяма къща, заобиколена от високи стени с бойници, изградени от огромни каменни блокове, добити в Планината на джуджетата във времена, когато тази раса е била по-приятелски настроена към хората. Имаше четири огромни прозореца с нелепи огледални стъкла, в които се отразяваха небето и звездите. Пълна безвкусица и купища пари, но с кронхерцог4 Патийски трябва да се съобразяваш. Той беше братовчед на краля и отговаряше за кралската хазна, така че си затваряха очите за странните му разбирания за архитектура. Беше пристрастен и към малки момченца, но за тези дребни слабости клюкарите не говореха, в противен случай един ден можеха да се събудят с нож между ребрата.
Кралят засега търпеше странностите на родственика си. До някое време. Негово величество, според слуховете, не беше много благосклонен към хора, харчещи от хазната наляво и надясно.
Двадесетметровата стена на къщата плавно преминаваше в две високи кръгли кули със скосени върхове. В лявата кула се намираше седемметрова порта с масивни дървени крила, обшити с ламарина, през които спокойно биха могли да минат четирима конника едновременно. Но аз не бях за там. Тези порти бяха само за поканени гости.
Бързо притичах през осветения площад и се притаих в сянката на колоните на зданието, намиращо се вляво от паметника. Градската библиотека. Или кралската. Както ви харесва.
Библиотеката беше свещено място за маговете от Ордена и за историците. Понякога тук идваха дори благородници, за да научат нещо, но появата им между тези стени беше твърде рядко явление. Решилите да обогатят знанията си благородници отиваха в Раненг — градът на знанието. Дългите изкусно резбовани колони на библиотеката се извисяваха високо нагоре, хвърляйки непроницаема сянка.