— Ти ли си Гарет? Мо… — гостът ми видя насочения към него арбалет, лицето му посивя и той млъкна.
Прибрах оръжието зад гърба си — няма защо да плаша децата. Показах му празните си длани:
— Да, аз съм Гарет.
Куриерът облиза пресъхналите си устни, пое бавно дъх и смутено ме погледна. Кимнах му окуражително.
— Господин Гарет. Негово магичество главата на Ордена магистър Арцивус ви моли незабавно да отидете при него — младежът нервно ме погледна и поясни: — Аз съм негов ученик.
— Как ме намери?
— Негово магичество ми каза адреса.
Хм, не може да мине без магически шегички!
— Ясно. Нещо не е наред ли?
— Не знам.
— Добре, изчакай.
Бавно взех от скривалището чантата с магическите играчки и златото, получено от краля. Обикновено нямах този глупав навик — да държа парите си накуп, при това у дома. По-добре да ги дам на сигурни хора, така че златото да работи за мен. Например в банката на гномите. Там парите винаги са под закрилата на капани, ключалки, магии и разярени мотичници11. Но не и в този случай, тези двеста кралски жълтици ми трябваха днес.
— Къде е каретата?
— Ъ-ъ-ъ… — ученикът кой знае защо се смути, — пеша съм.
— Прекрасно! Кажи ми тогава, ученико, как така си се добрал жив до мен през целия Пристанищен град? Тук такива наивни като теб ги пускат да плуват под кея. А може да не си лъгал, че ще изкъртиш вратата и можеш да пускаш огнени топки?
Ученикът още повече се смути и се изчерви.
— Е — запъна се младежът, — малко.
— Добре, води ме — въздъхнах аз.
Идея си нямах защо изобщо Арцивус го беше взел за ученик.
Напускайки завинаги дома си, аз все пак не се сдържах и се огледах. Както и предполагах, над вратата нямаше табела, че тук живее Гарет.
Пладне. Централната улица на Пристанищния град беше пълна с народ. Кого ли нямаше тук! Като се започне от мотаещи се безработни и се завърши с търговци на всякакви боклуци. Срещаха се и нехора. Доралисец близо до старата и изкривена от тежестта на времето бакалия се беше сбил с минаващото покрай него и озъртащо се джудже. Те яростно се налагаха с юмруци и бълваха проклятия на собствените си езици. Около биещите се се беше събрала доста голяма тълпа, която ги окуражаваше и дори им даваше съвети как по-добре да разкървавят носа на противника си. Веднага отнякъде се появиха букмейкъри и започнаха да приемат залози. Залагаха три към едно, че джуджето ще победи козела. Няколко стражи стояха наблизо, подпрени на алебардите си, и не бързаха да прекратят сбиването. Явно някой от тях вече беше заложил пари в това малко шоу. По мое скромно мнение нискораслият плешив жител на подземията губеше. Забелязах един възрастен джебчия и двамата му ученици, които под негов контрол практикуваха направо в тълпата, в полеви условия, така да се каже, като режеха кесиите на зяпачите. Учителят-джебчия явно усети погледа ми, погледна ме, напрегна се, но осъзнавайки, че аз също не съм много близък със закона, весело ми намигна. Намигнах му и аз. Растат младежите. Нова смяна. В едни далечни, но все пак прекрасни времена аз също бях започнал с джобовете на зяпачите по Пазарния площад. Колко ли време беше минало оттогава? Много. Вече никой не помни Гарет-бълхата, мършавото и вечно гладно хлапе, скитащо по улиците и площадите на града в търсене на храна и спящо в мръсна уличка. Тези времена си отидоха, Гарет-бълхата изчезна и в Авендум се появи Гарет-сянката.
— Ох! — възкликна моят водач, когато някой в тълпата го настъпи по крака.
— Не блей — изсъсках в ухото му. — Трябва да се измъкнем от тази блъсканица. Дръж се по-вляво, до стената.
Тук потока хора беше по-малък и ние съвсем спокойно закрачихме един до друг. Хора и нехора бяха развълнувани. Ту тук, ту там стихийно възникваха клюки.
Слухове, слухове, слухове.
— А вие знаете ли, че Неназовимия вече е тръгнал?
— Какво прави краля?
— Стига глупости! Няма никакъв Неназовим!
— Има и още как! На мен още баба ми е казвала, жалко, че вече не е сред живите!
— А кралят какво? Армия събира. Данъците отново ще скочат и пак бедните ще страдат.
— А ти какво искаш — войниците да защитават града на празен стомах ли? Нищо, няма да обеднеем!
— А вие знаете ли, че снощи стражата хванала стотина доралисци с ножове?
— Сто?! Глупости!
— Кълна се! Сто били! Касапница искали да правят на улица Месарска!
11
мотичници — понякога така наричаха гномите. Мотичникът, или още бойната мотика, е любимо оръжие на гномите. Оръжието включва в себе си печат, боен чук и брадва едновременно.