— Всеки има какво да каже — подкрепих аз стареца. — Най-важното е да не забравиш тези думи, когато се срещнеш очи в очи с нея пред портите на Светлината.
— Или Мрака.
— Вие сте абсолютно прав, ваше магичество.
— Хм — архимагът още веднъж ме изгледа внимателно. — Значи казваш, че не знаеш нищо? Невинен като Джок-докаралия-зимата12? Хмм…
Старецът забарабани с пръсти по масата, размишлявайки, а после рязко попита:
— Какво прави вчера? Помисли си добре, преди да ми отговориш, лъжата ще я разпозная.
Интересно, в какво ли ме подозираха? Да не би в кражбата на магическия свитък? Но свитъкът се търкаляше там, ненужен на никого, от кой знае колко години. Години? Напрегнах паметта си, опитвайки се да си спомня как изглеждаше свитъка. Май той беше единственият, който не беше покрит с дебел слой прах. Точно затова го избрах от всички останали, и го взех за бъдещо ползване. А щом не беше прашен, значи са го сложили съвсем наскоро. Но защо? За да не може никой да върне демоните обратно в мрака? Но кой? И струва ли си да разказвам за свитъка на Арцивус?
Започнах разказа си отдалеч, но архимагът запази спокойствие и не ме прекъсваше, само понякога свъсваше гъсти вежди, когато започвах да включвам ненужни подробности и описания, опитвайки се да отклоня разговора встрани. Накрая все пак реших да разкажа за свитъка, а после и за неочакваното му действие, когато се осмелих да изпробвам заклинанието върху доралисците. За моя изненада старецът изобщо не се заинтересува от свитъка, сякаш не беше спомогнал за изгонването на демоните от града. Цялото си внимание архимагът насочи към доралисците.
— Я повтори какво са викали?
— Ами нещо от рода на „Върни ни нашия кон“.
— Ти онази нощ чул ли си още нещо за коня?
— Не — въпреки че Вухджааз също повтаряше за някакъв кон, но аз реших да проверя дали архимагът ще засече лъжата ми.
— Добре — явно Арцивус не ме хвана или просто не обърна внимание на явната ми лъжа. — Това със свитъка е много интересно, още повече, че никой от Ордена, сигурен съм, не е чувал за такъв свитък.
Старецът изпълзя в креслото, придърпа свлеклия се към пода край на одеялото и отново ме погледна замислено.
— Е, и къде е Конят? — необичайно ласкаво проговори накрая.
Само че ласка в безцветните му очи нямаше. Стомана и навита пружина — да, но не и ласка.
— Какъв е този Х’сан’кор кон?! — избухнах аз.
Започвах да си мисля, че едва ли не всеки сега иска не само Рога на дъгата и смъртта ми, но и някакъв си миризлив кон.
— Защо ми е на мен кон?! Какво да правя с него?! И тези доралисци също викаха, че съм им откраднал коня!
Архимагът мълчеше и само се мръщеше, но в очите му се появи съмнение.
— Значи снощи не си откраднал коня от дома на архимаг О’Станд?
— Той да не е полудял, че да държи кон в къщата си? — изумих се аз, избягвайки въпроса.
— За какъв кон говориш, крадецо? Вчера от дома на архимаг О’Станд, който тъкмо се върна от Филанд, неизвестни са откраднали магически Камък — Конят на сенките. Ние разчитахме с негова помощ да прогоним демоните обратно в Мрака. А сега Камъкът го няма!
— Но демоните вече изчезнаха. Нали казах онова заклинание.
— Да, изчезнаха — кимна архимагът. — И аз съм много притеснен, че ти си направил това, което не успя да направи целия Орден. Как и откъде се е взел този никому неизвестен свитък, кой още е ходил при този твой Болт и се е интересувал от плановете на Забранената част, кой е този Господар? Ново име за Неназовимия? Защо точно вас с Родерик са ви нападнали тези убийци? Макар тук да си мисля, че това си е твоя работа. И на кого още му е притрябвал Камъка? Как изобщо някой е разбрал за него?
— А защо веднага заподозряхте мен, ваше магичество? — хвърлих поглед към стоящото до мен кресло, точно копие на онова, в което седеше Арцивус.
— Сядай вече, какво се чудиш — подхвърли архимагът, забелязвайки моя поглед. — А кой друг, Гарет, може да извърши такава кражба? Нито един магически капан не се е активирал, Камъкът просто е изчезнал. Дори за глупака е ясно, че е действал професионалист.
Е, аз не съм единственият крадец в града. Макар че да се вмъкнеш в къща на архимаг и да откраднеш нещо ценно не е за всеки — за това трябва майсторлък.
— В столицата има поне още двама души, способни на такова нещо. А какво казва самият О’Станд?
12
„Невинен като Джок-докаралия-зимата“ е поговорка. Джок Имарго бил човек, когото обвинили в убийството на принца на дома на Черната роза. Бил предаден на елфите и те го екзекутирали. След това домовете на тъмните елфи в Заграбия преустановили всякакви отношения с Валиостр от 501 до 640 г. Е.С. Впоследствие се установило, че Джок бил невинен.