С крайчеца на окото си забелязах проснат на пода скелет в изгнили от времето дрехи. Още една врата — и бях в следващата зала. И още, и още. Носех се през изоставените стаи, разцепвайки мрака с мъждивата светлина, идваща от огнения болт. Кръвта пулсираше в слепоочията ми, корема ми беше свит на топка и усещах ледените иглички на страха. Молех се на Сагот да не се спъна в тъмното и да си счупя краката.
Така запомних опита си да се скрия. Мяркащи се стени, с огромни сенки по тях, игра на светло и тъмно, трептящ червен кръг от светлината на болта. Отпред се изправи поредната врата. Отваряйки я, аз свалих лявата си ръкавица, хвърлих я в тъмнината, обърнах се и хукнах в обратна посока. Свих наляво, избягвайки като по чудо сблъсъка с някаква маса, и се шмугнах в едва забележима слугинска врата. Затворих я и притиснах гръб в стената, опитвайки се да успокоя тежкото си дишане. Покрих с ръка върха на болта, за да не позволя излизащата от него светлина да се забележи през цепнатината под вратата и така да издаде присъствието ми.
Но слабото червеникаво сияние минаваше през пръстите и озаряваше лицето ми. Не, така нямаше да стане, светлината се виждаше. Извадих болта от арбалета и го поставих обратно в чантата. Светът потъна в мрак и аз се слях със стената в едно цяло, стараейки се да дишам колкото се може по-тихо.
Минаха векове, преди ухото ми да различи тихи стъпки. Повече от всичко приличаха на леки стъпки на босоного хлапе. Те приближиха, а аз бръкнах в чантата, надявайки се да намеря в тъмното стъкленица с подходящо заклинание. Стъпките замряха пред вратата. И пак се раздаде тихото доволно хихикане. Нима ме откриха?
Само със страхотни усилия на волята не побягнах, а замръзнах както замръзва уплашен заек в момент на опасност, надявайки се, че хищникът няма да го забележи в снега. Вратата рязко се отвори, като едва не ме удари, но аз дори не трепнах, мълчаливо отправяйки молитви към всички богове на Сиала. Ръката ми така и си остана в чантата, трескаво стискаща напосоки взета стъкленица. Но Смехуркото не влезе в стаята, а спря на прага.
Чух го как души. Изглежда неизвестното същество се опитваше да ме открие по миризмата, и беше много странно, че създанието не пристъпва в стаята, то виждаше перфектно в пълен мрак (поне аз не го чух да се препъне нито веднъж, докато обикаляше из залите). Още едно хихикане, предизвикващо студ в стомаха ми. Създанието не си отиваше, усещаше, че съм някъде наоколо, но и не се решаваше да влезе, тъй като другата врата, където хвърлих ръкавицата, също зееше отворена и имаше вероятност да съм там и да дебна шанса си да избягам.
Мигът бавно се проточи. Имах време на спокойствие да проклинам тъпата си идея да се скрия в къщата. Трябваше да хукна надолу по улицата, тогава шансовете ми да се скрия щяха да са по-големи. А сега се чувствах като гоблин, затворен в лабиринта на орките.
Накрая чух поредното тихо изхихикване, а секунда по-късно и отдалечаващото се шляпане на босите крачета. Ориентирайки се по затихващия звук, си представях какво става: тук съществото пресича залата, тук влиза в далечната стая, замира… Отново крачки, победоносно хихикане — явно беше намерило ръкавицата ми — и бързо отдалечаващи се ситни крачки, които накрая заглъхнаха в тишината.
Бавно се плъзнах надолу по стената към пода. Ръцете ми едва доловимо трепереха, изпитах неустоимо желание да изпия нещо силно. Нещо като прословутата домашна ракия на Гозмо.
В никакъв случай не биваше да оставам тук, защото когато осъзнаеше, че е било измамено толкова елементарно, създанието можеше да дойде пак. Да се връщам ли обратно към Човешка или все пак да рискувам и да мина през тъмната къща, излизайки на отсрещната улица? Няколко пъти съм бил в подобни домове, явно един архитект ги беше правил, така че се ориентирах без проблем. Сега бях в крилото на слугите и ако тръгнех направо, а след две врати завиех надясно, щях да се окажа в задната половина на първия етаж на къщата. Там би трябвало да има врата към кухнята, а от кухнята директно щях да се озова на Спящата котка — работа за минута. Отново извадих огнения болт, без да рискувам да паля „светлинката“, и държейки импровизирания източник на светлина в ръка, тръгнах през мрачната къща.
Прекрачих паднало шкафче с изкъртена страна и бутнах вратата на нужната стая. По навик я затворих след себе си. Под слабата червеникава светлина от мрака изплува маса със светлолилава ваза на нея, изработка на низински майстори15, с изсъхнали цветя в нея. Цветчетата отдавна се бяха разпаднали и на тънък слой покриваха полираната повърхност на масата. Стол с резбована облегалка, имитираща паяжина — без съмнение работа на джуджета, въпреки че те не обичаха много да работят с дърво. Две картини, уви, не можех да видя какво изобразяваха — от времето картините беше потъмнели и сега се виждаха само отделни щрихи. Неголеми рафтове с редици прашни книги. Май бях попаднал в кабинета на управителя или на иконома. Самият иконом лежеше на пода до масата. Лицето му беше обърнато надолу. Стар, покрит с паяжини и прах скелет. Приближих предпазливо и се наведох над него. Костите на краката му бяха раздробени, или по-скоро изгризани, сякаш някой се е опитвал да се добере до вкусния костен мозък. Гхоли?
15
низински майстори — майстори от Низините. Известни по цяла Сиала с изработката на посуда от специален светлолилав порцелан.