„Добре, става. Засега можеш да останеш, където си“ — аз все пак стигнах до заключението, че помощта на архимага може да ми бъде полезна.
Ще си имам свой импровизиран покровител. И какво толкова страшно има в главата ми да звучи нечий глас? В Авендум в главите на мнозина, особено онези, които са във второ крило на болница Десетте мъченика16, постоянно живеят гласове, и нищо. Вярно, че тези, които чуват тайнствени гласове, не са наред с ума, но покажете ми поне един нормален в този безумен свят!
„Можеш да останеш. Но само дотогава, докато не напусна Забранената територия. Разбрахме ли се?“
„Да! Благодаря ти!“ — в гласа прозвуча облекчение.
Създаваше се впечатлението, сякаш съм дарил нов живот на архимага.
„И така, как мога да заблудя това същество?“
„Вземи един камък и го хвърли колкото се може по-далеч от себе си. А после бягай.“
Брилянтен, гениален план! А аз, грешникът, си помислих, че наистина ще ме посъветват нещо разумно. Макар че може и да сработи. Ако бягам бързо, много скоро ще се окажа до статуята на Сагот, а Фор казваше, че там е абсолютно безопасно и никаква твар няма да посмее да ме докосне. Ще рискувам.
Вдигнах от земята малко кръгло камъче и го хвърлих в най-близкия до мъглата прозорец. То влетя в тъмното, удари се в отсрещната стена и капанът сработи. Облакът като изстреляна от елфийски лък стрела се метна в посока на неочаквания звук и хлътна в прозореца, през който само преди секунди беше влетяло камъчето. Явно този Ирил беше много гладен. Мъглата изчезна в къщата и аз на бегом прелетях опасния участък от улицата, като с крайчеца на погледа си отчетох, че номерът ми не се получаваше кой знае колко сполучлив — бялата субстанция, сега по-скоро приличаща на някакъв сляп магически червей, никога не виждал слънце, стремително изтичаше от сградата на нощната улица. Миг — и червеят отново се превърна в облак, още миг — и облакът реши да си поиграе на гоненица с уплашената ми и съсредоточена върху отчаяния спринт персона. Увеличих скоростта, до статуята на Сагот оставаха само някакви си десетина ярда. Въздухът излизаше със свистене от дробовете ми, когато направих последния напън, усещайки зад гърба си безликите пипала на Ирил.
„По-бързо!“ — съвсем излишно ме посъветва отново изникналия от нищото Валдер.
Сякаш не давах всичко от себе си.
Не можах да намаля и с всички сили се блъснах в гранитния пиедестал. Ударът ми изкара въздуха и аз паднах по гръб на прашната настилка, наблюдавайки как бездушния облак с пълна скорост, като озверял от глад гхол, лети към мен. Още миг — и Ирил, издавайки невероятно мелодичен и изобщо не вписващ се в ситуацията кристален звън, се пръсна на хиляди малки парченца, които пламнаха ярко и изгоряха още във въздуха. Пустота и тишина.
В ушите ми още ехтеше звънът на унищожената от магията на статуята мъгла. Е, учителю Фор, ти, както винаги, се оказа прав. Статуята на Сагот наистина е безопасно място.
— Слушай, магьоснико! Засега можеш да си стоиш в главата ми, но не ме разсейвай в неподходящи моменти. Спри да говориш, освен ако не ме заплашва опасност! Млъквай или изчезни! — изхриптях ядосано.
Архимагът мълчеше. Чудесно! Този път излязох победител, макар че, честно казано, ако реши да не се маха от главата ми, аз едва ли бих могъл да направя нещо по въпроса, поне докато наблизо не се окаже някой маг на Ордена.
Станах от земята и се отръсках от праха, полепнал по черната ми риза и панталоните. След старателното почистване се обърнах, представяйки се пред очите на своя бог. И ахнах. Статуята наистина беше голяма — неизвестният майстор добре се беше постарал, изобразявайки бога на крадците. Той седеше на гранитен пиедестал, кръстосал обути в ботуши крака. Сагот изглеждаше съвсем леко уморен, като пътник след дълъг, но все пак приятен път. Ръцете му с изящни, тънки пръсти лежаха на коленете. Погледнах към лицето му. Обикновено лице на четиридесетгодишен мъж. Остър нос, високо чело. Скулпторът дори беше успял да покаже наболата брада по лицето на бога. Лукави очи и усмивка. Усмивка едновременно на мъдър старец и на палаво момче. Усмивка, излъчваща добротата на сърна и хитростта на лисица. Познавах този човек. Най-малкото го бях виждал. И дори платих със злато за нелепия му и глупав съвет. Пред мен беше същият онзи просяк от Катедралата, който седеше на празния пиедестал.
16
болница Десетте мъченика — градската болница на Авендум, създадена със заповед на Грок на мястото, където промъкналия се през отбраната на човешката армия отряд орки били спрени от десет войника от градския гарнизон (640 г. Е С.).