— Тук има някой — прошепна Шниг и чух как тихо изтегля ножа си от канията.
Славей и Шниг застинаха, заслушани в нощта, но после и те забелязаха приближаващата се откъм улицата на Покривчиите фигура.
— Тс-с-с. Виж — прошепна Славей.
А имаше какво да се гледа. Към нас се приближаваше човек. Съвсем истински човек, само че прозрачен — през него ясно се виждаха кулата на Ордена и каменната настилка на площада, сякаш беше изтъкан от някаква призрачна мъгла. Мъжът беше облечен в дълъг хитон, каквито носеха маговете, и се подпираше на магическа пръчка. Призрак. Призрак на маг. Беше на не повече от двадесет, двадесет и пет ярда и непоколебимо крачеше към улицата на Маговете, където се бяхме притаили аз и моите съперници-крадци.
— Така-а-а! — достигна до мен тихото мърморене на призрака. Гласът му се раздвояваше и дори разтрояваше, от което възникваше доста странно ехо. — Вс-сички-и-и ме зарязаха. Предатели. Къде са? Къде? Търся-търся. Обикалям-обикалям. Намирам-намирам. Така-а-а. Вс-сички-и-и ме зарязаха.
Призракът мърмореше същата повтаряща се мантра, въртейки глава наляво и надясно в търсене на същите тези предатели. Вместо лице имаше размазано бяло петно, но аз изобщо не се съмнявах, че магът прекрасно вижда всичко. Замръзнах, Шниг и Славей, застанали малко по-нататък — също. Крадците не можеха да ме видят, но съвсем ясно виждаха мага, затова притихнаха като мишки, усетили гладна котка. Някой зад мен изтрака със зъби, но се овладя и отново утихна. Предполагам, че беше Шниг, той винаги се отличаваше с прекалената си нервност.
Призракът спря на няколко ярда от нас, точно по средата на улицата, и отново поклати прозрачната си глава.
— Обикалям-обикалям. Намирам-намирам — той направи кратка пауза и много озадачено каза — Намирам-намирам.
И аз, и тези зад мен, спряхме да дишаме.
— Аха! Е-е-ето ги! Скрили са се! Знам, че сте тук! Намирам-намирам — отново отекна ехото.
Призракът протегна пръчката и като слепец започна да я върти наляво и надясно, приближавайки бавно към нас. И тогава осъзнах, че ако веднага не направя нещо, ще се возя на рачешка шейна19. След десетина секунди ще ме напипа с пръчката и тогава край с мене. Имах само един шанс, глупав до невъзможност, но аз все пак реших да го използвам, още повече, че беше време да се отърва от неочакваната конкуренция в лицето на Шниг и Славей. Изчаках момента, когато ще се озова между призрака на мага и притаилите се в мрака крадци, и пристъпих към действие.
Прекрачих от мрака на осветената от лунната светлина улица и чух смаяни възклицания зад гърба си.
— Огън! — изревах силно, а после се проснах на земята, покривайки главата си с ръце.
Магът изстреля заклинанието автоматично, точно там, където се намирах до преди секунда. Може и да беше призрак, но уменията си не беше загубил. Въздухът изрева, когато нещо прелетя над мен, последва плътен удар, грохот и виковете на ужас и болка на нещастните крадци, улучени от заклинанието на мага. Правилно бях преценил траекторията на изстрела, заставайки точно на линията между мага и крадците. Призракът улучи — вярно, не мен, но улучи. Не останах да видя какво се случва със слугите на Господаря. А и нямах намерение да си лежа на камъните точно пред призрака. Скочих на крака, заобиколих мърморещия маг и като побъркал се от пролетното слънце заек, криволичейки и подскачайки, се понесох по площада в посока на кулата.
Виковете на хората спряха, не знаех загинаха ли крадците, работещи за неизвестния слуга на Господаря, или просто им е стигнал ума да млъкнат — на мен лично изобщо не ми беше жал за тях. Или аз тях, или те мен. Или този проклет мърморещ призрак всички нас.
Между другото, за призрака. Мърморенето зад гърба ми спря, въздухът отново изрева, аз отскочих на една страна и успях да забележа как една мъглива сфера, оставяща след себе си димна опашка, прелетя над площада, докосна каменната настилка, подскочи като детска топка и с грохот се взриви до някаква къща, правейки в стената й голяма дупка.
Смених тактиката: напред, подскок, рязко вляво, напред, подскок, рязко вдясно, подскок, внезапно спиране, рязко надясно, отново напред. Точно като бълха в тава. Най-изненадващото беше, че тази тактика сполучи. Още три димни сфери прелетяха над площада и се взривиха далеч от мястото, където бях. Веднъж отново ми се наложи да се просвам абсолютно неизящно на земята, когато магическият снаряд на мага удари в кулата на Ордена, но не се взриви, а отскочи от нея, промени траекторията си и се понесе право към мен. Имах време само да видя как димният снаряд бързо нараства, летейки право в лицето ми; нямах време да отскачам и просто паднах, а веднага щом магическата смърт мина над главата ми, скочих и добре че кулата вече беше пред мен. Проклетият призрак, дано гхолите да му изгризат костите, крещеше някъде откъм улицата на Маговете, а аз трескаво затърсих врата. Наложи се да тичам около осветената от луната кула и да съм изложен като на длан пред погледа на разбеснялото се привидение. То доста бързо се приближаваше, крещейки ядосано, че смята да пържи Гарет за вечни времена.
19
Рачешка шейна — В Рачешкото херцогство екзекутираните престъпници ги откарвали до гробовете на шейни. Оттам и името. Возиш се на рачешка шейна, т.е. срещнал си смъртта.