Кожата на Лесли стана топла, после направо гореща…
Затова и не си търсих друга девойка! Иначе трябваше първо да я науча как да ме гали. А сега нямах никакво време.
Имаше нощи в които не успявах достатъчно бързо да стигна апогея. Но днес го превърнахме в истински ритуал. Всеки път го отлагах, като се опитвах да доставя на Лесли все повече наслада. И това си струваше. Забравих и за луната и за това, което ни предстои.
Но картината, която си представих изведнъж в най-емоционалния миг бе така поразителна, впечатляваща и страшна. Ние се намирахме в синкаво кълбо от пламък, което постепенно се стягаше. Моите гръмки стонове, в които се бяха смесили и ужас и екстаз, накараха Лесли да ги възприеме единствено като израз на изживяното удоволствие.
После лежахме прегърнати здраво, лениви и сънни. Независимо от обещанието си, не изпитвах никакво желание да отида някъде, само ми се спеше. Но вместо това се наведох над Лесли и зашепнах в ухото и:
— Сладолед с горещи плодове, скъпа.
Тя се усмихна, изплъзна се от ръцете ми и след това и от постелята. Тя поиска да навлече един чорапогащник, но той ме дразнеше и аз не й дадох да го обуе.
— Минава полунощ. И освен това никой няма да те оскърби, иначе ще го пребия от бой. Защо не носиш нещо по-удобно?
Тя се засмя и отстъпи. В асансьора отново се прегърнахме — приятно ми беше да я прегръщам без пояса й.
Келнерката със посивелите коси развълнувано се наведе над нас. Очите й горяха. Прошепна така, сякаш ни издаваше тайна:
— Не видяхте ли, каква е днес луната?
Ресторант „Джипс“ е винаги пълен през това време на нощта. Намира се близо до университета и сред посетителите му повечето са студенти. Но днес и те разговаряха с тихи гласове, непрекъснато се оглеждаха и надничаха през прозорците на денонощно работещото заведение. Луната стоеше така ниско в западната част на небосклона, че се конкурираше успешно с уличното осветление.
— Забелязали са — отвърнах аз. — Ние искахме да го отпразнуваме. Дайте ни, моля, две порции сладолед и горещи плодове.
Когато си тръгна поставих десет долара под хартиената салфетка. Тя, разбира се, ще се зарадва, когато я намери.
Така се почувствувах по-свободно и се отпуснах. Всички мои проблеми, сякаш се решаваха от само себе си. Кой би помислил, че така лесно може да се помири цял свят? В една единствена вечер: мир и в Камбоджа и във Виетнам. Около, да кажем, 23 часа по местно време. Тогава обедното слънце се намира над Индийския океан и осветява ярко цялата Европа, Азия, с изключение на най-отдалечените като Австралия.
Германия вече се е обединила, стената е паднала, евреите и арабите са захвърлили оръжието, в Африка не съществува вече апартейд. Бях свободен и фантазията ми нямаше край. Тази вечер аз ще мога да удовлетворя всичките си долни инстинкти, да нападам, да грабя, да убивам, да късам данъчните документи, да хвърлям тухли във витрините, да си изгоря кредитните карти… Можех да забравя за научната си статия за изменение на формата на металите по време на взрив, която трябваше да предам в четвъртък или да сменя хапчетата против бременност на Лесли с безобидна гликоза. Тази вечер…
— Сега ще си позволя да изпуша една цигара.
Лесли ме изгледа учудено.
— Мислех, че си престанал да пушиш.
— Ти, разбира се, помниш, че си запазих правото да пуша в екстрени ситуации. Никога не съм се съгласявал да оставя пушенето напълно.
— Но минаха вече няколко месеца.
Тя се разсмя.
— Моите списания също още рекламират цигари.
— Значи, всички са в заговор против тебе. Добре, взимай цигарите си.
Пуснах необходимия брой монети в автомата, изчаках малко, докато си избера марка и накрая предпочетох меки цигари с филтър.
Казано честно, не ми се пушеше, но в такива случаи едни предпочитат шампанско, други — цигари. Не бива да се забравя и за последната цигара преди екзекуцията…
Дай на рака на белите дробове малък шанс, помислих си и запалих. Не бях забравил още тютюна, макар да усетих веднага резкия вкус, който обикновено се появява, когато задърпаш някой фас. При третото поемане на дим почти се задуших. Очите ми се замъглиха и ставащото около мен възприемах през димна завеса. Усетих на шията си да бие пулса ми.
— Харесва ли ти цигарата?
— Някак е странна. Главата ми се завъртя.
Завъртя се главата ми… Тези думи не бях казвал вече петнадесет години. Ние в колежа пушихме с желанието да изпитаме световъртежа, онова състояние на полуопиянение, което става поради свиването на клетките на главния мозък. Но след няколко пъти то изчезна и въпреки това много от нас продължиха да пушат.