Изгасих цигарата. Келнерката донесе сладоледа. Горещо и студено, сладко и кисело — нищо друго на света не напомняше по вкус сладолед с горещи плодове. Който умре, без да е опитал от това, умира беден. Но в обществото на Лесли тази оргия имаше особена прелест и заменяше най-хубавото в живота. А да гледам как тя се наслаждава на тази сладост, бе само по себе си истинско удоволствие.
И така, натиснах цигарата в пепелника, с желанието да ям сладолед. Но кой знае защо, не ми се искаше да го ям, по-приятно ми изглеждаше кафето по ирландски. Но за това нямаше вече време. Лесли бе излапала порцията си, облегна се назад и тихичко простенваше, като се галеше по корема. Тогава на един посетител не издържаха нервите. Бях видял, как влезе в ресторанта. Стройният млад човек, приличащ повече на ученик, с папка под мишница и никелирани очила на носа си, поглеждаше често през прозореца и… от видяното постепенно излизаше извън себе си. Изглежда най-после схвана, каква е работата…
Проследих, как му се измени лицето. Отначало то бе смутено и пълно с недоверие, после го обхвана ужас, ужас и безпомощност.
— Ставай, ние си отиваме — казах на Лесли и хвърлих няколко монети на масата.
— Не искаш ли да си изядеш сладоледа?
— Не, имам предвид нещо по-вкусно. Какво ще кажеш за кафе по ирландски?
— А за мен коктейл „Изящната лейди“. Погледни там!
Един юноша ученик се изкачи на масата, изправи се и като се опитваше да запази равновесие, широко размаха ръце. И завика с пълно гърло:
— Гледайте всички навън!
— Веднага слез от масата — заповяда келнерката и го задърпа за панталоните.
— Идва краят на света! Там, от другата страна на океана царят смърт и адски огън…
Повече нищо не чухме, тъй като бяхме вече извън вратата и със смях се носихме надолу по улицата. Лесли се задъха:
— Ние своевременно избягахме от религиозния заговор.
Спомних си за десетте долара, които оставих под крижната салфетка. Келнерката сигурно няма вече да им се зарадва, тъй като младият пророк предвеща началото на Страшния съд. Беловласата келнерка ще намери банкнотата и ще си помисли: те са знаели за това.
Зданията хвърляха сянка на паркинга пред ресторант „Ред Бърн“. Уличните лампи се състезаваха с лунната светлина. Бяха почти еднакво ярки. Нощта изглеждаше малко по-светла от обичайното. Не разбрах защо, но Лесли се спря изведнъж сред площада. Погледнах в същата посока и очите ми се спряха на ярка мигаща звезда в южната част на нощното небе.
— Много е красиво — измърморих аз.
Тя ми хвърли един неразбиращ нищо поглед. В ресторанта „Ред Бърн“ нямаше прозорци. Намалената изкуствена светлина, значително по-малко ярка от странната лунна светлина, осветяваше гладко полираното дърво на мебелите и веселите гости. Никой тук, изглежда, не бе и забелязал, че тази нощ е по-различна от другите. Няколко посетители се бяха събрали в малък кръг около естрадата, където стоеше пиано. Един от тях бе хванал микрофона, стискаше го така силно, че пръстите му трепереха и пееше с дрезгав немелодичен глас някаква сантиментална песничка. А облеченият в черно пианист му акомпанираше и снисходително се подсмиваше.
Поръчах две кафета по ирландски и коктейл „Изящната лейди“. На въпросителният поглед на Лесли, отговорих с тайнствена усмивка.
Колко доволни и разковани изглеждаха посетителите на ресторант „Ред Бърн“! Ние се държахме за ръце и се усмихвахме. Страхувах се да не кажа нещо и да не изплаша с някоя неправилна дума възникналото очарование…
Донесоха напитките. Повдигнах чашката с кафе. Захарта, ирландското уиски, силното черно кафе с дебел слой сметана — и тази течност се бе превърнала във вълшебно питие, горещо, яко, тъмно и могъщо.
Келнерката не поиска да вземе парите ми.
— Виждате ли мъжа там, на сцената, с пуловера с високата яка? Той плаща за всички — обясни тя и прибра няколко прибора. — Дойде преди два часа и даде на бармана сто долара.
Така, ето откъде идва доброто настроение: безплатните напитки. Погледнах мъжа и се запитах, какво ли празнува… А един широкоплещест, приличащ на бик момък седеше с наведена глава на масато до пианото и държеше в ръката си тумбеста чаша. Пианистът му протегна микрофона, но той измести ръката с небрежен жест и така ми даде възможността да му видя лицето. Охраненото и иначе симпатично лице бе изкривено от опиянение и ужас. Той едва се сдържаше да не заплаче от страх.
Разбрах, какво празнуваше.
Лесли направи гримаса.
— Те неправилно са разбъркали коктейла ми.
На този свят само в един единствен бар, правеха коктейла точно както го обичаше Лесли, но той не се намираше в Лос Анжелис. Ухилих се, което трябваше да означава — е, какво ти казвах, а — и побутнах към нея втората чашка с кафе по ирландски. Но настоението ми започна да се разваля. Страхът на щедрия момък бе прекалено заразителен. Лесли отвърна на усмивката ми, вдигна чашата и възкликна: