Най-после изчезна. Е, свърши се! Сега можем да се разхождаме и да не мислим непрекъснато, че нещо не е наред. Със залеза на луната изчезнаха и всички странни рисунки от светлини и сенки по улиците на града. Но облаците запазваха необикновеното си сияние. Както и при залез слънце, краищата на облаците обърнати на запад сияеха с бледа светлина. Те така бързо плаваха в небето, сякаш бягаха от нещо.
Обърнах се към Лесли. По бузите й се стичаха едри сълзи.
— Проклятие!
Погалих я по ръката.
— Престани да плачеш! Успокой се!
— Не мога, нали знаеш как е при мен, започна ли няма скоро спиране…
— Не исках това. Мислех, че трябва да направим нещо, което да ни развлече, да ни достави радост… Това е нашата последна възможност. Или искаш да умреш плачейки насред улицата?
— Не искам въобще да умирам!
— Скромно желание.
— Благодаря за утешението.
Трескава червенина покри изкривеното й лице… Лесли плачеше също като дете, и дори не се опитваше да запази достойнството си. Усещах се виновен до отвращение, макар да знаех, че не бях виновен за избухването на новата звезда. Побеснях.
— Също нямам желание да умирам! — викнах аз. — Посочи ми път, по който можем да избягаме от гибелта и ние ще тръгнем по него. Къде да отидем… На Южния полюс? И там да сме, най-много да прибавим още няколко часа към живота си. Дневната страна на Луната вече се е разтопила. А на Марс? Когато всичко се свърши и Марс, и Земята, ще станат само части на Слънцето. Може би на Алфа Центавър? Но необходимото ни ускорение да стигнем дотам ще ни размаже като досадни насекоми.
— Ох, замълчи!
— Добре де.
— А Хаваите! Стен, след двадесет минути може да бъдем на летището. Като полетим на запад, ще спечелим два часа, два часа повече преди да изгрее Слънцето!
Това беше правилна мисъл. Да проживееш два часа повече си струваше всяка цена! Но тази възможност бях обмислял още когато разглеждах луната от моя балкон.
— Не, лъжлив извод! Така ще умрем по-рано. Изслушай ме, скъпа. Луната изгрява в полунощ, когато Калифорния всъщност се намира точно на обратната страна на Земята, когато Слънцето се е превърнало в нова звезда.
— Да, така е.
— Следователно, нас тук ще ни настигне огнената вълна.
Тя не разбра и замига с очи.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Слушай добре. Първо избухва Слънцето. Огромната жега на дневната страна на Земята мигновено нагрява въздуха и моретата. Прегрелият въздух и кипящата пара се разпространяват необикновено бързо. Образувалата се гореща вълна бързо ще се прехвърли на нощната страна. И тя до Хаваите ще стигне по-бързо, отколкото до Калифорния.
— Тогава, ние няма да оцелеем и до разсъмване?
— Няма.
— Ти притежаваш ценен и рядък талант да обясняваш всичко прекалено подробно — измърмори тя огрчиво. — Значи, ще дойде пламтяща вълна.
— Извинявай, изглежда прекалено се увлякох от проблема, като се питах, как ще стане.
— Тогава веднага престани!
Тя се притисна към мен и заплака, като ми късаше сърцето. Нежно я прегърнах и зауспокоявах. Леко я поглаждах с ръка по гърба. Поглеждах минаващите облаци и вече не мислих как ще изглежда смъртта. И не мислих за огнения пръстен, който все повече се стягаше около нас.
Но и тази представа беше съвсем неправилна. Предполагах, че на дневната страна на Земята океанът ще закипи и горещата пара ще възвести за огнената вълна.
Просто съм забравил, че милиони квадратни километри водна площ ще се превърнат в пара. И докато стигне до нас, тя трябва, за наше щастие, да се охлади. И в следствие на въртенето на планетата ни, да се разбърква като бельо в центрофуга. Така два урагана — единият от север, другият от юг — ще се стоварят върху нас!
Тези вихри ще подемат хората във въздуха и там телата им ще закипят като разгорещена вода. Теченията ще им отделят месото от костите, а останките ще се разсеят по всички страни на света — една смърт, която бе по-ужасна и от огъня в ада. Ние няма да видим изгрева на Слънцето. Колко жалко, това ще бъде такова забележително зрелище.
Гъстите облаци закриваха звездите и бързо се понасяха по пътя си. Юпитер още известно време светеше матово, преди и той да изчезна.
— Нима вече започва? Нима на хоризонта не просветнаха мълнии?
— Утринната заря — измърморих аз.
— Какво?
— Ние ще видим такава утринна заля, каквато нито един човек не е виждал до ден днешен.
Лесли изведнъж гръмко се разсмя.
— Цялата тази наша дандания, тук на улицата, ми изглежда просто нереална. Стен, не е ли това само сън?
— Може и така да се каже.
— Не, повечето хора вече са загинали.
— Естествено.