— Отлично! — възкликна Лесли. — Наблизо има десетина ювелирни магазини и лесно ще стигнем до тях пеша.
— Мисля, да отидем с колата.
— Не и не, така не правят. Витрините се разглеждат само пеша.
— Но вали дъжд…
— Не се безпокой, няма да умреш от възпаление на белите дробове.
След тези думи тя мрачно се усмихна.
Магазините Тифани в Бевърли Хилс имаха само един малък филиал. И за наше разочарование на витрините се виждаха единствено евтини украшения. Никое от тях не си струваше вниманието.
На Родео Драйв ни провървя повече. Ювелирният магазин Тибор бе изложил на витрините си огромно количество пръстени, старинни и съвременни украшения от всякакви видове размери и изработки, всички възможни скъпоценни и полускъпоценни камъни. На отсрещната страна Ван Клиф и Арпъл ни предложиха асортимент брошки, мъжки часовници с елегантна изработка и гривни с вградени в тях миниатюрни часовници. На една витрина имаше само изискани брилянтни украшения.
— О, колко е красиво! — възкликна Лесли.
Тя с възторг гледаше многочислените великолепни брилянти!
— А как само биха блестяли на дневна светлина! А, дявол да ги вземе!
— Прекрасна мисъл. Представи си, как ще заискрят в светлината на новата звезда. Искаш ли някое от тези украшения? Може би тази огърлица, а?
— О, възможно ли е? Не, аз се пошегувах. Дръпни се назад идиот такъв. Витрината сигурно има включено сигнално устройство.
— Е, и какво от това? Нали никой вече няма да има възможността да го носи. Защо ние да не го вземем?
— Ще ни хванат!
— Но ти поиска да разгледаме тези магазини.
— Все пак не бих искала да прекарам последните си часове в някоя затворническа килия. Ако колата ти беше тук, имаше известен шанс…
— Да бягаме, напълно правилно, аз така исках да вземем колата с нас.
В този миг самообладанието ни напусна и ние съвсем паднахме духом. Принудихме се да обърнем гръб един на друг и така да си възвърнем вътрешното равновесие.
По Родео можеха да се наброят около десетина ювелирни магазини. Но и другите ни привличаха с магическа сила. Играчки, книги, ризи, вратовръзки и още толкова много най-различни стоки.
Разходката ни по магазините бе особено привлекателна от съзнанието, че нищо не ни пречи да разбием някоя витрина и да си вземем, каквото ни хареса.
Хванати ръка за ръка се разхождахме по улиците. Пешеходните пътеки бяха само за нас, тъй като лошото време бе прогонило хората на къщите им. А облаците продължаваха да се носят по небето.
— Жалко, че не знаех предварително, какво ще стане — каза изведнъж Лесли. — Бих прекарала последния си ден на Земята, като търся грешки в компютърната си програма. Но сега никога няма да я пуснем да работи.
— А какво друго би направила вместо това? Би ли гледала бейсбол?
— Възможно е. Да не говорим за това, вече няма никакво значение.
Изведнъж тя нъмръщи чело.
— Ти какво би правил?
— Бих изпил в ресторант „Блю Сфер“ няколко коктейла — отвърнах бързо. — Там посетителите задължително ходях голи от кръста нагоре. Преди често съм бил там. Казват, че сега приемат само напълно съблечени посетители.
— Никога не съм била в такова заведение. До колко часа е отворено?
— Забрави за него, вече е два и половина.
Лесли се престори на обидена и заразглежда на витрината за играчки, огромен плюшен звяр.
— Кажи, би ли убил някого, ако имаше достатъчно време?
— Ти знаеш, че агента ми живее в Ню Йорк.
— Защо именно него?
— Мое мило дете, ти искаш да знаеш, защо един писател желае да убие своя агент? Заради ръкописите, които той е закопал сред другите, заради десетте процента, които получава от мен за безделието си, заради преднамереното протакане на публикациите, заради…
Внезапно възникна силен вихър и ни прониза с леден студ. Лесли посочи някакъв магазин (случайно се оказа магазина на Гучи) и ние побягнахме натам и се скрихме под стряхата на входа.
Не мина и секунда и във въздуха се появиха парченца лед с големина колкото пръст. Някъде звънна стъкло, тънко изписка сигнал за тревога и звуците се изгубиха в поредния вихър на вятъра. Всъщност, това което падаше от небето, бе по-твърдо от град и приличаше повече на камъни.
Във въздуха усетих миризмата на море. Притиснах силно Лесли, а сам се прилепих плътно до витлината на Гучи. В паметта ми се появиха редовете на едно старо стихотворение и аз завиках с всички сили:
— В лошо време идва Буря! Мълнии край нас летят! — но вятърът отнасяше думите от устата ми и аз почти не се чувах сам, а Лесли въобще не забеляза, че викам.