— Той ми е брат — отвърна простичко тя.
В такъв случай това може би ще представлява интерес за вас.
Квесторът бръкна под бюрото и извади оттам сгънат лист хартия.
Побутна го към своята събеседничка. Зеленото създание го проследи с поглед как се плъзна по гладката повърхност на бюрото.
Рашмика взе писмото и потри палец в червения восъчен печат, с който бе затворено. На печата бе изобразен релефно скафандър с разтворени като разпятие ръце, от които струи светлина. Печатът бе счупен, държеше се само в единия край на хартията.
— Какво е това? — попита тя, като се вгледа много внимателно в лицето на квестора.
— Пристигна по официални канали, от “Лейди Моруина”. Печатът е на Клоктауър.
“Това поне е вярно” — помисли си тя. Или поне квесторът вярваше искрено, че е така.
— Кога?
— Днес.
Това обаче беше лъжа.
— Адресирано до мен?
— Казаха ми да се погрижа да го видите.
Той гледаше надолу, не искаше да среща погледа й. Това я затрудняваше да разчете лицето му.
— Кой?
— Не е някой… аз… — Отново лъжеше. — Погледнах го. Не си мисли нещо лошо за мен — преглеждам цялата кореспонденция, която минава през кервана. Става въпрос за сигурността му.
— Значи знаете какво пише?
— Мисля, че е по-добре да го прочетете сама — отвърна той.
СЕДЕМНАЙСЕТ
Хела, 2727 година
Чаткането на бастуна маркираше напредването на главния лекар по железния под на голямата катедрала. Дори в отседите, където двигателите и теглещите механизми се чуваха, разбираха кога идва дълго преди да се е появил. Стъпките му бяха отмерени и ритмични като удари на метроном, звукът от бастуна му подчертаваше ритъма със звуците на желязо, срещащо друго желязо. Движеше се нарочно бавно като паяк, давайки време на мързеливите и любопитните да се разпръснат. От време на време усещаше, че го наблюдават иззад някоя колона или решетка, че го шпионират, като мислят, че са дискретни. Но знаеше със сигурност, че по-често се движи ненаблюдаван. През дългите години на служба при Куейч обитателите на катедралата бяха разбрали едно: работата на Грьолие не беше тема за любопитните.
Но понякога бягаха от него не само заради указа да не си пъхат носа в делата му.
Той стигна до една спираловидна стълба, железен скелет на охлюв, който се спускаше към дрънчащите дълбини на “Двигателна сила”. Стълбището зазвънтя като ударен камертон-вилка. Или беше влязло в резонанс с уловена от машините долу вибрация, или някой току-що го беше използвал, за да избяга от Грьолие.
Той се приведе над перилата и се взря надолу към наподобяващата огромен тирбушон средна част на стълбището. Две завъртания по-долу пухкави пръсти се плъзгаха припряно по перилото. Това неговият човек ли беше? Напълно вероятно.
Като си тананикаше, Грьолие отвори защитната врата, даваща достъп до стълбището. Затвори я с острия край на бастуна си и започна да слиза. Това му отне известно време, тъй като правеше пауза след всеки две стъпки, давайки възможност на звука да отекне, преди да продължи към следващото стъпало. Оставяше бастуна си да потропва по перилата, за да информира човека, че приближава и няма откъде да се измъкне. Грьолие познаваше вътрешността на “Двигателна сила” така подробно, както познаваше вътрешността на всяка част на катедралата. Беше запечатал всички други стълбища с ключа на Клоктауър. Това беше единственият път, свързващ горната и долната част, и щеше да го запечата, щом слезеше. Тежкото лекарско куфарче се удряше в едното му бедро при слизането в съвършен синхрон с потропването на бастуна.
Машините в по-ниските нива запяха по-силно, когато ги наближи. В катедралата нямаше място, където да не се чуват тези стържещи механизми, ако в момента нямаше други звуци. Но на високите нива шумът от моторите и теглещите системи трябваше да се състезава с органовата музика и гласовете на вечно пеещите хора. Съзнанието скоро започваше да филтрира този лек фонов компонент.
Но не и тук. Грьолие чуваше острия вой на турбините, от който го побиваха тръпки. Чуваше слабото потракване и бумтене на шарнирните лостове и ексцентрици. Чуваше плъзгането на буталата, отварянето и затварянето на клапаните. Чуваше дърдоренето на релетата, приглушените гласове на техническия персонал.
Слизаше, все така потропвайки с бастуна, с лекарската чанта в ръка.
Стигна до най-ниската извивка на спиралата. Пантите на вратата към изхода изскърцаха: не беше заключена. Някой бе минал доста припряно през нея. Грьолие я затвори зад гърба си и постави лекарското куфарче между краката си. Извади ключа от горния си джоб и заключи вратата, за да не позволи на никого да се изкачи нагоре от това ниво. После взе лекарската чанта и продължи все така спокойно нататък.