Огледа се. Нямаше и следа от беглеца, но пък имаше предостатъчно места, където би могъл да се скрие човек. Това не го засягаше: рано или късно, със сигурност щеше да открие беглеца с пухкавите пръсти. Можеше да си позволи да се поогледа, да наруши установената практика. Не слизаше толкова често тук долу, а мястото винаги го впечатляваше.
“Двигателна сила” заемаше едно от най-големите помещения на катедралата, на най-ниското ниво с нормално атмосферно налягане. Това помещение движеше цялата дълга двеста метра пътуваща структура. Беше широко сто метра, а подът бе отделен от величествените сводове на тавана с цели петдесет метра. Машинарията запълваше голяма част от пространството с изключение на празнината покрай стените и още десетина метра под покрива. Машинарията беше огромна: липсваше й аперсоналният, абстрактен простор на механизмите на звездните кораби, но пък в нея имаше нещо по-интимно и затова по-заплашително от личностна гледна точка. Машинарията на космическия кораб беше огромна и бюрократична: тя просто не забелязваше човешките същества. Ако някое от тях се озовеше не където трябва, просто прекратяваше съществуването му за един безболезнен миг. Но колкото и голяма да беше машинарията на “Двигателна сила”, пак беше достатъчно малка, за да забелязва хората. Ако се изпречеха на пътя й, тя обикновено ги осакатяваше или смазваше.
Не беше безболезнено, нито пък мигновено.
Грьолие побутна с бастуна си бледозелената коруба на една турбина. Усети силните вибрации на уловената енергия. Представи си мятащите се витла, които извличаха енергия от свръхзагрятата пара, бълвана от атомния реактор. Беше достатъчен един-единствен недостатък на някое от витлата и турбината щеше да се пръсне и разкъса на парчета всеки в радиус от петдесет метра. Случваше се от време на време и обикновено Грьолие идваше, за да почисти. Всичко това беше наистина възбуждащо.
Реакторът — атомната електроцентрала на катедралата — беше най-голямата машина в помещението и се намираше в бутилковозелен купол в задния край на камерата. Най-милото, което можеше да се каже за него, беше, че работи и е евтин. На Хела нямаше откъде да се добива ядрено гориво, но ултрите доставяха достатъчно. Непречистено и опасно, може би, но беше по-икономично от антиматерията и с него се работеше по-лесно. Бяха пресметнали, че рафинирането на местния лед за добиването на гориво изисква завод за предварителна преработка, голям колкото целия съществуващ в момента ансамбъл на “Двигателна сила”. Но катедралата вече се беше разраснала максимално и нямаше възможност за по-нататъшен растеж поради размерите на Пътя и Дяволската стълба. Освен това реакторът работеше и доставяше цялата енергия, от която се нуждаеше катедралата, а работещите при него не се разболяваха чак толкова често.
От върха на реактора излизаха сложно преплетени, лъскави сребристи тръби, през които минаваше пара под високо налягане. Те пресичаха цялото помещение, като се извиваха по необясним начин под остри или прави ъгли. Захранваха трийсет и две турбини, струпани една върху друга в две редици по осем. Цялата тази бръмчаща маса бе осеяна от оградени от перила пътеки, инспекционни платформи, тунели, стълби и асансьори за апаратура. Турбините бяха динамомотори, които преобразуваха стремително носещата се пара в електроенергия. От тях електричеството преминаваше в главните теглещи мотори, общо двайсет и четири, надвиснали над турбините в две редици по дванайсет. Тези мотори на свой ред преобразуваха електроенергията в механична сила, привеждайки в движение големите извити и закачени на панти механизми, които в крайна сметка носеха катедралата по Пътя. Във всеки момент само десет от дванайсетте мотора от една редица работеха: резервните бездействаха, готови да започнат, ако се наложи един или няколко мотора да спрат работа, за да се ремонтират.
Самите механизми минаваха над тях — от моторите до стените от всяка страна. Проникваха в стените посредством херметически уплътнители, разположени точно по опорните точки на главните свързващи оси. Уплътнителите създаваха проблеми, както разбираше Грьолие: все падаха и трябваше да се заместват с нови. Но така или иначе механичното движение, генерирано в помещението “Двигателна сила”, трябваше да бъде предадено от другата страна на стените, във вакуума.
Над него, бавно като насън, свързващите оси се носеха напред-назад и нагоре-надолу на безупречно оркестрирани вълни, които започваха в предната част на помещението и вървяха назад. Сложно устройство от по-малки лостове и ексцентрици свързваше осите, синхронизирайки движението им. Висящи във въздуха мостчета между огромните метални бутала даваха възможност на работниците да смазват свръзките и да инспектират повредените места. Работата беше рискована: миг невнимание можеше да се окаже фатален.