И това съвсем не беше всичко около “Двигателна сила”. Там имаше какво ли още не, дори малка леярна, която работеше денонощно за осигуряването на резервни части. Най-големите компоненти се изработваха в “Крайпътни заводи”, но доставката им винаги отнемаше време. Занаятчиите от “Двигателна сила” се гордееха много със своята изобретателност, когато се налагаше нещо да бъде оправено за нула време или дадена част да бъде използвана за непривична за нея функция. Те знаеха, че катедралата трябва да продължи да се движи, каквото и да става. Никой не искаше нещо невъзможно от тях — достатъчно беше само да се движи с една трета от метъра в секунда. Човек можеше да пълзи по-бързо без особено затруднение. Важното беше не скоростта, а че катедралата не трябваше никога, при никакви обстоятелства да спира.
— Господин главен лекар, мога ли да ви помогна?
Грьолие проследи гласа до неговия източник: някой го гледаше от един от въздушните мостове отгоре. Мъжът беше със сивия комбинезон на “Двигателна сила” и стискаше перилото със скритите си в огромни ръкавици ръце. Скалпът на черепа му с форма на куршум изглеждаше синкав от наболата коса, а около яката си бе завързал мръсно шалче. Беше Глаур, един от майсторите на смяна.
— Би ли слязъл за малко?
Глаур се подчини незабавно, като прекоси мостчето и изчезна обратно в машината. Грьолие почукваше безцелно по покрития с метални пластини под, очаквайки появата на майстора на смяна.
— Нещо станало ли е, господин главен лекар? — попита той, щом пристигна.
— Търся един човек — отговори Грьолие. Не беше нужно да обяснява защо. — Мястото му не е тук. Да си видял някой, когото не си очаквал?
— Като например?
— Хоровият диригент. Сигурен съм, че го познаваш. Пухкави ръце.
Глаур погледна назад към бавно вършеещите свързващи оси. Те се движеха като веслата на някой библейски галеон под дружните усилия на стотици роби. Очевидно майсторът предпочиташе да бъде там, горе, работейки сред предвидимите опасности на движещия се метал, вместо тук долу, лавирайки сред изменчивите плитчини и подлости на политиката.
— Имаше някой — рече той. — Преди няколко минути видях някой да се движи из залата.
— И, изглежда, бързаше доста, а?
— Предположих, че е по работа, възложена му от Клоктауър.
— Но не беше. Да имаш представа къде бих могъл да го намеря?
Глаур се огледа.
— Може да е използвал някое от стълбищата нагоре към главните нива.
— Малко вероятно. Мисля, че все още е тук долу. Накъде се движеше, когато го забеляза?
Майсторът се поколеба за момент, което не убягна на Грьолие.
— Към реактора — отвърна той.
— Благодаря.
Главният лекар зачука енергично с бастуна си и остави сам Глаур, чието кратко усещане за полезност бе приключило.
Грьолие последва плячката си към реактора. Устоя на изкушението да тръгне с неговата бързина и продължи да се движи със същото темпо, като почукваше с бастуна си по пода или по всеки подходящ, резониращ предмет, до който се озовеше. От време на време минаваше покрай запречен с решетки прозорец в пода и спираше за момент, за да погледа как леко осветената земя пълзи на двайсетина метра под него. Движението на катедралата беше стабилно като скала, а резките подскачащи движения на двайсетте колела в гъсеничната верига бяха омекотявани от уменията на инженери като Глаур.
Реакторът се издигаше право напред. Зеленият купол бе заобиколен от виещите се като пръстени мостове, които се издигаха спираловидно към върха му. Тежко обкованите прозорци за наблюдение бяха с дебели тъмни стъкла.
Главният лекар зърна изчезващия зад извивката на втория от пода нагоре висящ във въздуха мост.
— Здравей — провикна се той. — Там ли си, Востад? Ще ми се да поприказваме.
Не последва никакъв отговор. Грьолие заобиколи реактора, все така без да бърза. По металния мост отгоре проехтяха почти тичащи стъпки, но причинилият ги отново не се виждаше. Грьолие се подсмихна, изумен от глупостта на Востад. В огромната зала имаше стотици места, където да се скрие. Маймунският инстинкт обаче беше накарал хоровия диригент да се насочи към по-високите нива, дори това да означаваше, че ще бъде заклещен в един ъгъл. Главният лекар стигна до водещата към стълбите врата. Мина през нея и я заключи след себе си. Не можеше да се изкачва по стълбите с лекарската чанта и бастуна, затова остави чантата на земята. Окачи извитата дръжка на бастуна за ръката си и тръгна нагоре, вземайки стъпалата едно по едно, докато стигна до първия мост.