Нави ръкава на диригента. Не усещаше ли съвсем слаб пулс? Това щеше да му улесни живота. Да се вземе кръв от мъртвец не беше лесна работа. Дори да беше току-що починал.
Бръкна във второто отделение с празните спринцовки. Взе една и я вдигна към светлината, символично.
— Господ е дал — произнесе Грьолие, като заби иглата на спринцовката в една от вените на Востад и започна да изтегля кръв от нея. — И понякога, за жалост, Господ взема.
Приключи едва след като напълни три спринцовки.
Грьолие заключи след себе си вратата към спиралното стълбище. Като се замислеше, приятно беше да се измъкнеш от агресивното спокойствие на машинната зала. Понякога му се струваше, че тя е катедрала в катедралата, със свои неписани правила. Той можеше да контролира хората, но тук долу, сред машините, не беше в стихията си. Беше се постарал да направи възможно най-доброто в случая с Востад, но всички знаеха, че беше дошъл да влее, а не да вземе кръв.
Преди да се качи по-нататък, той спря до един от пунктовете за говорене и извика екип от Министерството на кръвните дела, за да се погрижи за тялото. Щеше да му се наложи да отговаря на въпроси по-късно, но не беше нищо, заради което да загуби съня си.
Главният лекар мина през главната зала, на път към Клоктауър. Беше избрал по-дългия път дотам, тъй като не бързаше особено да се види с Куейч след претърпяното поражение. Освен това имаше навика да прави поне една обиколка на залата, преди да продължи нагоре или надолу. Това беше най-голямото отворено пространство на катедралата и единственото — освен машинната зала — където можеше да се избави от леката клаустрофобия, която го обземаше във всяка друга част на движещата се структура.
Залата беше преправяна и разширявана неведнъж, докато катедралата беше достигнала сегашните си размери. Почти нищо от тази история не беше очевидно за непредубеденото око сега, но тъй като беше свидетел на повечето промени, Грьолие виждаше неща, които другите най-често пропускаха. Той забелязваше леките белези по местата, където вътрешните стени бяха местени. Виждаше дирята, оставена от първоначалния, значително по-нисък таван. Бяха минали трийсет-четирийсет години от поставянето на новия — това беше гигантско усилие в безвъздушната среда на Хела, особено като се имаше предвид, че в старото пространство през цялото време имаше хора, а катедралата не беше преустановила движението си и за миг. Въпреки всичко хорът не бе пропуснал да изпее нито една нота по време на целия ремонт, а смъртните случаи сред строителните работници бяха търпимо малко.
Грьолие поспря пред един от прозорците с витражи от дясната страна на катедралата, който се издигаше на няколко десетки метра над него. Бяха оформени посредством серия разделени каменни арки, като на самия връх прозорецът беше розов. Архитектурният скелет на катедралата, теглителните механизми и външната облицовка по необходимост се състояха в голяма степен от метал, докато интериорът беше покрит с тънък пласт декоративна зидария. Част от нея беше изпълнена с местни минерали, от Хела, но останалото — фините светлокафяви камъни и чувственият бяло-розов мрамор — беше внесено от ултрите. Говореше се, че някои от камъните били даже от катедрали на Земята. Грьолие не вярваше особено в това. Според него много по-вероятно беше да са взети от най-близкия подходящ астероид. Същото се отнасяше за светите реликви, скътани в осветени от свещи ниши, край които минаваше при обиколката си. Можеше само да се гадае колко са стари в действителност, дали са изработени ръчно от средновековни занаятчии или са продукт на някоя заводска нанопещ.
Независимо какъв беше произходът на обрамчващите го каменни изделия обаче, прозорецът с витражите беше наистина красив. При подходяща светлина той не само сияеше със собственото си величие, но го предаваше на всички и всичко в залата. Подробностите на прозореца нямаха почти никакво значение — щеше да бъде красиво дори ако отделните елементи на цветното, непропускащо вакуума стъкло бяха подредени в произволни шарки — но главният лекар обръщаше особено внимание на изображенията. Те се променяха от време на време, следвайки предписанията на самия Куейч. Когато на Грьолие му беше трудно да разчете директно човека (а това се случваше все по-често), прозорците даваха възможност да се надникне в менталното състояние на Куейч.