Когато за последен път му беше обърнал внимание, акцентът на този прозорец падаше върху Халдора — газовият гигант беше изобразен от водовъртеж от парчета стъкло в охра и светлокафяво. Планетата се открояваше на син фон, осеян с жълтите точки на заобикалящите я звезди. На преден план се виждаше скалист пейзаж, предаден с контрастиращи стъкълца в бяло и черно, в чийто център изпъкваше златната форма на катастрофиралия кораб, паркиран сред големи канари. Самият Куейч беше изобразен извън кораба, с дълги одежди и брада, коленичил на земята и вдигнал умолително ръка към небето. Грьолие си спомняше, че преди това прозорецът изобразяваше самата катедрала, спускаща се по зигзагообразния наклон на Дяволската стълба. За всички това беше просто мъничък, мятан от бурята платноход, следван от останалите катедрали, докато от небето към тях се взираше леко по-малко изображение на Халдора.
Не беше сигурен, но доколкото си спомняше, преди това витражите представяха по-скромен вариант на темата за катастрофиралия кораб.
Изображенията, които се виждаха сега на прозореца, бяха достатъчно ясни, но беше по-трудно да се определи значението им за Куейч. Най-отгоре, на самия розов прозорец, се виждаше познатото, разделено на ивици лице на Халдора. Надолу следваха два-три метра осветено от звездите небе, издържано във всички нюанси от тъмносиньо до златно, благодарение на изкусното оцветяване на стъклата. Нататък, заемайки по-голямата част от височината на прозореца, се издигаше впечатляваща катедрала, клатушкащ се ансамбъл от шпилове и подпори, а перспективните линии даваха ясно да се разбере, че катедралата се намира точно под Халдора. Дотук всичко беше наред: смисълът на една катедрала беше да се намира точно под газовия гигант, както беше изобразено. Но катедралата от прозореца очевидно беше по-голяма от всички, които пътуваха до този момент по Неизменния път. Тя всъщност беше истинска цитадела. И, освен ако Грьолие не се заблуждаваше, катедралата бе изобразена като израстък от скалистия пейзаж, сякаш имаше основи, а не двигателни механизми. Не се забелязваше и следа от Неизменния път.
Прозорецът го озадачи. Куейч подбираше съдържанието на витражите и обикновено изображенията бяха съвсем буквални. Дори да бяха преувеличени, дори да съдържаха елемент на нереалност (като например Куейч извън кораба без скафандър), сцените обикновено имаха поне някаква повърхностна връзка с действителни събития. Обаче онова, което виждаше сега на прозореца, изглеждаше тревожно метафорично. На Грьолие само това му липсваше — Куейч да възприеме метафоричен начин на мислене и изразяване. Но какъв друг извод можеше да се направи от голямата, построена на твърда земя катедрала? Може би символизираше стабилната, неподвижна природа на вярата на Куейч? “Чудесно — рече си главният лекар. — Мислиш си, че сега си в състояние да разчиташ ума му, но какво ще правиш, ако посланията му станат още по-мъгляви?”
Поклати глава и продължи нататък. Прекоси цялата лява страна на катедралата, но не видя повече странности по прозорците. Поне това беше успокояващо. Може би новото изображение щеше да се окаже временно умопомрачение и животът щеше да продължи по нормалния си начин.
Грьолие се озова в предната част на катедралата, в сянката на черния прозорец. Частите на стъклото бяха невидими, успяваше да различи единствено призрачните арки и колони на поддържащата зидария. Рисунката на този прозорец несъмнено беше променена, откакто го беше виждал за последен път.
Върна се към дясната страна и измина покрай нея половината от дължината на катедралата, докато стигна до основата на Клоктауър.
— Не мога да го отлагам повече — рече си той.
В това време пътуващата в кервана Рашмика счупи вече разхлабения печат на писмото. Хартията се разгъна. Беше качествена, дебела, с кремав цвят, по-хубава от онази, която беше виждала в полупустинните земи. Върху нея, с четлив, но наивен почерк, бе написано следното послание:
Скъпа Рашмика,
Много съжалявам, че толкова дълго не съм се обаждал. Чух името ти в излъчената от Вигридските земи емисия, в която съобщиха, че си избягала от къщи. Имам чувството, че си го направила заради мен, опитвайки да разбереш какво се е случило с мен след последното ми писмо. Когато разбрах, че един керван се приближава към Пътя, керван, до който вече би могла да си се добрала с нечия помощ, бях сигурен, че си в него. Направих някои проучвания и научих имената на пасажерите, затова сега ти пиша това писмо.
Предполагам колко странно ти се струва, че толкова дълго не съм писал нито на теб, нито на някой друг от семейството. Но нещата вече са различни и нямаше да е редно да го правя. Твоите думи бяха верни. Те не казаха истината в началото и ми преляха от кръвта на първосвещеника още щом пристигнах на Пътя. Сигурен съм, че си го разбрала по писмата, които ви изпращах. В началото бях разгневен, но сега знам, че всичко е за добро. Стореното е сторено, а ако бяха честни, нямаше да се случи по този начин. Трябваше да излъжат в името на по-доброто развитие на нещата. Сега съм щастлив, по-щастлив откогато и да било. Открих дълга в живота, нещо по-голямо от мен самия. Чувствам любовта на първосвещеника и любовта на Създателя. Не очаквам да разбереш или харесаш това, Рашмика. Затова престанах да ви пиша. Не исках да лъжа, но и не исках да нараня никого. По-добре беше да не казвам нищо.