Много мило и смело от твоя страна да тръгнеш да ме търсиш. Това означава за мен повече, отколкото можеш да си представиш. Но сега трябва да се прибереш у дома, преди да съм те наранил още повече. Направи го заради мен: прибери се вкъщи, в полупустинните земи, и кажи на всички, че съм щастлив и ги обичам. Страшно ми липсват, но не съжалявам за това, което направих. Моля те! Нали ще го направиш заради мен? И приеми и предай любовта ми. Запомни ме такъв, какъвто бях, като твоя брат, а не такъв, какъвто съм станал. Така е най-добре.
С обич,
твой брат Харбин Елс.
Рашмика прочете писмото още веднъж, търсейки някакъв скрит смисъл, и след това го остави. Затвори го, но печатът вече не беше в състояние да задържи двата края заедно.
Ако не друго, поне гледката допадаше на Грьолие. Стаята на Куейч, която се извисяваше на двеста метра над повърхността на Хела, представляваше мансарда на самия връх на кулата Клоктауър. Оттук човек виждаше почти двайсет километра от Пътя във всички посоки и пръснатите като украшения по него катедрали. Само няколко от тях бяха напред, а намиращите се отзад се губеха зад хоризонта. Върховете на далечните шпилове проблясваха с неестествената яснота, която придобиваше всичко във вакуум, и създаваше зрителната илюзия, че са много по-близо, отколкото бяха в действителност. Грьолие си напомни, че някои от тези шпилове отстоят всъщност на почти четирийсет километра. Щяха да им бъдат нужни трийсетина часа да стигнат до мястото, на което се намираше в момента “Лейди Моруина”, т.е. по-голямата част от деня на Хела. А няколко от катедралите бяха толкова назад, че дори шпиловете им не се виждаха.
Мансардата беше шестоъгълна, с високи бронирани прозорци на всяка стена. Процепите на металните жалузи бяха готови да се наклонят в нужната позиция при дадена от Куейч команда, за да блокират светлината от всички посоки. Засега помещението беше напълно осветено, като върху всеки предмет и човек в него падаха по-тъмни и по-светли ивици. Имаше много огледала, подредени по пиедестали на грижливо подбрани места. Щом влезе, Грьолие видя собственото си отражение, идващо от хиляди посоки.
Остави бастуна си в дървената стойка край вратата.
В стаята имаше още двама души. Куейч, както обикновено, беше настанен в чудноватото заграждение на кушетката си с животоподдържаща медицинска апаратура. Той беше съсухрено, призрачно човече, което изглеждаше по-нереално на дневна светлина, отколкото в полумрака, царящ в мансардата. Носеше огромни черни очила, които подчертаваха болезнената бледност и слабост на лицето му. Кушетката издаваше замислени хъмкания, пощраквания и гукания и от време на време вливаше доза от някакво лекарство в своя клиент. По-голямата част от отвратителните медицински съоръжения бяха скрити под аленото одеяло, покрило Куейч до гърдите, но понякога се забелязваше пулсация по една или друга от тръбичките, които влизаха в ръцете и в основата на черепа му: по тях преминаваше нещо с химическо зелен или електриковосин цвят, което не можеше да бъде объркано с кръв. Нямаше здрав вид. И в този случай видът не беше измамен.
Грьолие си припомни, че Куейч изглежда така от десетилетия. Той беше много стар и използваше всички терапии за удължаване на живота, с които разполагаха, изцеждайки ги до краен предел. Но този предел изглеждаше винаги недостижим. Смъртта сякаш беше праг, който той нямаше енергията да прекоси.
И двамата бяха приблизително на една и съща биологична възраст, когато служеха под командването на Жасмина на борда на “Гностично възкачване”. Сега Куейч беше много по-стар, тъй като беше преживял цели сто и дванайсет години планетарно време. Затова пък Грьолие беше преживял само трийсет. Споразумението помежду им беше съвсем просто и изключително изгодно за него.