Не те харесвам — беше заявил Куейч още на борда на “Гностично възкачване”. — Ако вече не е станало ясно.
— Мисля, че разбрах посланието — беше отговорил главният лекар.
— Но имам нужда от теб. Ти ще ми бъдеш от полза. Не искам да умра тук. Не точно сега.
— Ами Жасмина?
— Сигурен съм, че ще измислиш нещо. Все пак тя разчита на теб за своите клонирани двойници.
Това се беше случило малко след спасяването на Куейч от моста на Хела. Веднага щом получи информация за структурата, Жасмина обърна “Гностично възкачване”, влезе с него в системата Писциум 107 и увисна в орбитата на Хела. На повърхността нямаше повече скрити капани: направените по-късно проучвания изясниха, че Куейч е задействал единствените три автоматични часови на цялата луна, монтирани там и изоставени преди повече от век от някой предишен и вече забравен откривател на моста.
Само дето това не беше съвсем вярно. Имаше още един часови, но единствено Куейч знаеше за него.
Поразен от видяното и зашеметен от случилото се с него — чудотворната природа на спасяването му, съчетана мъчително с ужаса от загубата на Моруина, — Куейч беше полудял. Така поне смяташе главният лекар и нищо през следващите сто и дванайсет години не беше успяло да промени мнението му. Като имаше предвид случилото се и променящото възприятията присъствие на вируса в кръвта на Куейч, Грьолие мислеше, че той се е отървал само с лека форма на обезумяване. Все още имаше представа за реалността, все още разбираше — при това със забележителен усет за манипулативност — какво става около него. Но виждаше света през набожен воал. Беше се превърнал в светец.
С разума си Куейч знаеше, че вярата му е свързана с вируса в кръвта му. Но знаеше също така, че е бил спасен в резултат на едно наистина чудотворно събитие. Телеметричните записи от “Доминатрикс” не оставяха място за съмнение: сигналът му за бедствие беше приет единствено защото за частица от секундата Халдора беше прекратил съществуването си. В отговор на този сигнал корабът се беше спуснал към Хела, за да го спаси, преди да е останал без въздух.
Корабът бе изпълнил дълга си, като бе развил максимална скорост, за да стигне до луната колкото се може по-скоро. Ограниченията в скоростта, които щяха да се включат, ако на борда му се намираше Куейч, в този случай бяха пренебрегнати. Несъвършеният разум на “Доминатрикс” обаче беше пропуснал да се съобрази с присъствието на Моруина.
Когато Куейч се качи на кораба, специалният костюм го посрещна с мълчание. По-късно, в отчаянието си — част от него вече знаеше, че Моруина е мъртва — той сряза дебелия метал на костюма. Пъхна ръцете си през отворите и дълго гали наподобяващата безформена червена каша ужасия в него, и от очите му се стичаха сълзи, докато тя изтичаше между пръстите му.
Дори металните части на главата й бяха пресовани.
Така Куейч остана жив, но на ужасна цена. В този момент възможностите му за избор бяха съвсем елементарни. Можеше да намери начин да се отърве от вярата си, някаква пречистваща терапия, която да изхвърли всяка следа от вируса от кръвта му. После щеше да се наложи да открие рационално, светско обяснение на случилото се. И да приеме, че макар той самият да е бил спасен от нещо, приличащо на чудо, Моруина, единствената жена, която беше обичал истински, си беше отишла завинаги, за да може да живее той.
Другият избор — пътят, който в крайна сметка бе предпочел — беше на приемането. Да се отдаде на вярата, да признае чудото. В този случай присъствието на вируса беше просто катализатор. Той го насочи към вярата, позволи му да усети Свещеното присъствие. Но на Хела, с изтичането на времето, изпита много по-дълбоки и по-силни емоции от всичко, което беше причинявал до този момент вирусът. Възможно ли беше той да го е направил по-възприемчив към всичко, което вече съществуваше там, и колкото и изкуствен да е, да му е позволил да се настрои към един реален, макар и слаб сигнал?
Ако случаят беше такъв, тогава всичко имаше своето значение. Мостът означаваше нещо. Куейч бе станал свидетел на чудо, беше помолил горещо да бъде спасен и молбата му беше изпълнена. А смъртта на Моруина трябва да имаше някаква необяснима, но в крайна сметка благотворна функция в по-големия план, от който той самият бе само една миниатюрна, тиктакаща, едва осъзната частица.
— Трябва да остана тук — бе казал той на Грьолие. — Трябва да остана на Хела, докато разбера отговора. Докато ми бъде разкрит.
Точно така каза: “докато ми бъде разкрит”.
Главният лекар се беше усмихнал.
— Не можеш да останеш тук.
— Ще намеря начин.