— Иронично е наистина — отбеляза Грьолие. — Тя те беше заплашила точно с това като те напъха в специалния костюм: никакъв сън и непроменяща се гледка към реалността. Но сега ти го приветстваш.
— Нещата се променят — заяви Куейч.
Сега, докато стоеше в мансардата, годините изчезнаха. За Грьолие времето беше минало като серия моментни снимки, защото го размразяваха само когато Куейч имаше незабавна нужда от него. Той си спомняше първата такава бавна обиколка в ритъма на Халдора с привързани като сал един към друг ровъри. Една-две години по-късно пристигна друг кораб: още ултри, привлечени от слабия проблясък на енергия от умиращия “Гностично възкачване”. Бяха любопитни и естествено — предпазливи. Оставиха кораба си на безопасно разстояние и изпратиха емисари на малки кораби. Куейч купи от тях резервни части и услуги в замяна на скътлърови реликви.
Едно-две десетилетия по-късно, в резултат на търговската размяна с първия кораб, пристигна втори. И неговият екипаж беше също толкова бдителен и също толкова готов да търгува. Скътлъровите реликви бяха точно това, което се търсеше на пазара. И този път корабът беше готов да предложи не само резервни компоненти: в трюмовете си имаше замразени пасажери, емигранти от някаква колония, за която нито Куейч, нито Грьолие беше чувал. Загадката на Хела — слуховете за чудото — ги бяха привлекли да прекосят светлинните години дотук.
Така Куейч се сдоби с първите си ученици и последователи.
Пристигаха хиляди други хора. Десетки хиляди, които се превърнаха в стотици хиляди. За ултрите Хела се беше превърнала в доходна спирка в крехката мрежа на междузвездната търговия. Старите търговски центрове вече не влизаха в сметката, опустошени от войни и чума. А напоследък, както изглежда, дори от нещо още по-лошо. Трудно можеше да се каже какво точно: сега много малко кораби от тези места стигаха до Хела. А когато все пак стигаха, донасяха объркани истории за някакви неща, които се появявали от междузвездното пространство, свирепи механични неща, неумолими и стари, които стривали на прах светове, тъпчели се с органичен живот, но самите те не били по-живи от часовници или планетарии. Сега хората идваха на Хела не само да станат свидетели на чудотворните изчезвания, но и защото вярваха, че живеят в края на времената и луната е кулминационна точка, място за финално поклонничество.
Ултрите ги пренасяха като платен товар в корабите си и се преструваха, че не се интересуват от местното положение освен във връзка с търговията. За някои това вероятно беше вярно, но Грьолие познаваше ултрите по-добре от повечето хора и смяташе, че напоследък е видял нещо в очите им — страх, който не бе свързан с възможностите за печалба, а със собственото им оцеляване. Очевидно, те също бяха видели това-онова. Може би бяха успели да хвърлят само бегъл поглед на нещо: фантоми, дебнещи около граничните линии на човешкото пространство. Несъмнено години наред не бяха обръщали внимание на тези “пътнически бабини деветини”, но сега, когато от основните колонии вече не идваха никакви вести, те бяха започнали да се питат какво става.
Сега на Хела имаше ултри. Според търговското законодателство техните лайтхъгъри нямаха право да се приближават нито до Халдора, нито до населената му луна. Паркираха, събрани на рояк в края на системата, и изпращаха по-малки совалки до Хела. Представители на църквите инспектираха тези совалки, за да се уверят, че не носят записваща или сканираща апаратура, предназначена за Халдора. Това беше най-вече жест, който можеше лесно да бъде заобиколен, но ултрите бяха изненадващо отстъпчиви. Бяха склонни да играят според правилата, защото имаха нужда от този бизнес.
Куейч довършваше сделката си с един ултра, когато Грьолие пристигна в мансардата.
— Благодаря ви за времето, капитане — рече Куейч и призрачният му глас се издигна на спирали от животоподдържащата кушетка.
— Съжалявам, че не успяхме да се споразумеем — отвърна ултрата. — Но вие разбирате, че сигурността на моя кораб трябва да е първият ми приоритет. Всички знаем какво се случи с “Гностично възкачване”.
Куейч разпери кокалестите си пръсти в изпълнен със симпатия жест.
— Ужасна работа. Имах късмет, че оцелях.
— И ние така предположихме.
Кушетката се обърна леко към Грьолие.
— Господин главен лекар… представям ви капитан Баският от лайтхъгъра “Невяста на вятъра”.
Грьолие наклони учтиво глава към новия гост на Куейч. Той не беше толкова краен като някои от ултрите, които бе срещал, но изглеждаше все така странно и обезпокояващо според човешките стандарти. Беше изключително слаб и безцветен, като някое изсушено старо насекомо, поддържан прав в кървавочервена скелетна опора, украсена със сребърни лилии. Един много голям молец придружаваше ултрата, пърхаше пред лицето му и му вееше като ветрило.