— Движи се нагоре — отбеляза Блъд.
Антоанет кимна. Кичур коса висеше пред лицето й.
— И аз така си помислих. Ако се съди по това, може да се каже, че Полфри и неговите приятели имат право.
— А датите? Там забелязва ли се някаква характерна особеност?
— Единствено това, че нещата изглеждаха почти нормални само допреди около месец.
— А сега?
— Прави си сам изводите — отвърна тя. — Аз мисля, че картата говори достатъчно красноречиво. В появите се забелязва промяна. Капитанът внезапно не може да си намери място. Увеличил е мащабите и дързостта на своите посещения, появява се на места, където никога не са го виждали досега. Ако бях включила и докладите, които не ми се струват съвсем достоверни, щеше да видиш червени знаци навсякъде чак до нивото на администрацията.
— Но на тях не им вярваш, така ли?
Антоанет прибра назад изплъзналия се кичур коса.
— Не, точно сега не им вярвам. Но преди седмица нямаше да повярвам на половината и от другите. Сега ми е достатъчен само един добър свидетел над ниво шестстотин.
— И тогава какво?
— Ще трябва да приемем, че Капитанът се е събудил.
Според Блъд това вече беше факт.
— Не може да е свързано с Хури, нали? Ако Капитанът беше започнал да се държи по-различно днес, щях да го повярвам. Това обаче, ако наистина е така, започна преди няколко седмици. Тогава тя не беше тук.
— Но по това време са пристигнали в системата — отбеляза Антоанет. — Битката вече се е водила тук. Откъде да знаем дали Капитанът не е усещал това? Той е кораб. Сетивата му се простират на разстояние светлинни години във всички посоки. Фактът, че е закотвен на една планета, не променя това.
— Не знаем дали Хури казва истината — отвърна Блъд.
Антоанет добави с червения си маркер още една звездичка, отговаряща на доклада на Полфри.
— Бих казала, че вече знаем — рече тя.
— Добре. Още нещо. Ако Капитанът се е събудил…
Тя го погледна с очакване да довърши мисълта си.
— Да?
— Според теб това означава ли, че иска нещо?
Антоанет взе шлема и картата с остър звук се нави в старата си форма.
— Според мен някой от нас ще трябва да го попита — отговори тя.
Два часа преди зазоряване нещо проблесна на хоризонта.
— Виждам го, сър — каза Васко. — Айсберга, както го видяхме на картата.
— Аз не виждам нищо — отсъди Уртон, след като се взира в далечината половин минута.
— Аз виждам — обяви Джакотет от другата лодка. Малинин е прав, струва ми се. Там има нещо.
Присегна се да вземе бинокъла и го постави пред очите си. Широките капаци пред лещите стояха здраво фиксирани на едно място, въпреки че останалата част от бинокъла се поклащаше в ръцете му.
— Какво виждаш? — попита Клавейн.
— Купчина лед. От такова разстояние това е горе-долу всичко, което успявам да различа. Но все още не забелязвам и следа от кораб.
— Добра работа свърши, Васко — рече Клавейн. — Защо да не вземем да те наричаме Орловия поглед?
По заповед на Скорпион лодките забавиха наполовина скоростта си и започнаха постепенно да променят посоката си на движение, за да заобиколят отдалече обекта и да го огледат от всички страни на бавно променящата се светлина преди зазоряване.
В рамките на един час, през който лодките се приближаваха все повече, описвайки спирала около него, айсбергът се превърна в малка, закръглена могилка. Според Васко в нея имаше нещо извънредно странно. Тя се носеше по морето и същевременно изглеждаше част от него, както беше заобиколена от бяла пелена с около два пъти по-голям диаметър от сърцевината. Напомняше му на някой от онези острови, състоящи се от един-единствен вулканичен връх, чиито леко полегати склонове се спускат постепенно към морето. Беше виждал няколко айсберга, отнесени от течението до географската ширина на Първи лагер, но това тук не приличаше на нито един от тях.
Лодките продължаваха да се приближават, все така описвайки кръгове. От време на време младежът чуваше как Скорпион говори с Блъд по радиото на китката си. Небето на запад бе придобило мораво-пурпурен цвят и по него се виждаше само един звезден рояк. На изток то имаше бледорозов оттенък.
— Обиколихме го два пъти — докладва Уртон.
— Продължавай в същия дух — нареди Клавейн. — Скъси разстоянието помежду ни наполовина, но намали двойно сегашната скорост. Тя може да не е нащрек и не ми се ще да я стресна.