Може би точно това се беше случило с кораба на Скейд. В космоса двигателите бяха засмуквали топлина от корпуса на корветата, ставайки причина корабът да изчезне в почти нулевия фон на космическа радиация. Но корабът бе претърпял повреда, която може би се беше отразила върху деликатната мрежа от контролни системи на криоаритметичните двигатели. При спускането си в океана на Арарат, той се беше превърнал в уста, от която излизаше междузвезден студ. Водата около него бе започнала да замръзва, а странните форми и структури бяха резултат от нарушаването на физическия закон.
Възможно ли беше някой от намиращите се вътре хора да е все още жив?
Тогава Васко забеляза нещо. Звукът беше като при виене на умряло и се намираше на самия му слухов праг, толкова близко до ултразвука, че почти не го отчете като шум. Напомняше по-скоро информация, идваща по сензорен канал, който той едва сега научаваше, че притежава.
Беше нещо като пеене. Все едно милиони пръсти търкаха влажните ръбове на милиони винени чаши.
Макар да го чуваше едва-едва, този звук заплашваше да разцепи черепа му.
— Сър — рече младежът, — чувам нещо. Айсбергът, сър, или каквото и да е… издава звук.
— Слънцето — отвърна след малко Клавейн. — Явно затопля леда, кара го да се пука и трепти на места.
— Вие чувате ли го, сър?
Старецът го изгледа със странно изражение.
— Не, синко, не мога. Напоследък не мога да чувам доста неща. Но се доверявам на твоята дума.
— По-близко — каза Скорпион.
Антоанет Бакс вървеше сама по тъмните, влажни коридори на големия потънал кораб. В едната си ръка държеше фенерче, а в другата — стария сребърен шлем. Беше пъхнала пръсти в пръстена за врата. Пред нея, с нетърпението на ловджийско куче, златният кръг на фенерчето очертаваше смущаващи скулптурни образувания по стените: тук арка, направена сякаш от гръбначни прешлени, там маса от извити и сплетени на възли тръби, наподобяващи черва. Пълзящите сенки караха тръбите да се гърчат и кривят като съвкупяващи се змии.
От долните нива подухваше постоянен влажен ветрец, а от неопределено разстояние Антоанет чу колебливото щракване на някакъв явно неуверен, полагащ усилия механизъм — може би помпа от трюма или резултат от корекциите, които правеше самият кораб в структурата си. Из него се носеха непредвидими звуци, които можеха с еднакъв успех да идват както от два-три коридора по-нататък, така и от намиращо се на километри място нагоре или надолу в него.
Антоанет вдигна високо яката на палтото си. Предпочиташе да има компания, някаква, каквато и да е, но знаеше, че трябва да е сама. При всеки от малкото случаи в миналото, когато бе успяла да изтръгне от Капитана нещо, което можеше да бъде изтълкувано като смислен отговор, винаги бе сама. Приемаше го като доказателство, че Капитанът е готов да й се открие и че в отношенията им има елемент на доверие, колкото и малък да беше. Независимо дали това бе истина, Антоанет вярваше, че има по-голям шанс от останалите да поговори с него. Причината се криеше в историята. Някога и тя беше притежавала кораб и макар той да беше много по-малък от “Носталгия по безкрая”, в известен смисъл също бе обитаван от дух.
„Поговори с мен, Джон — беше казвала тя при предишните случаи. — Говори с мен като с човек, на когото можеш да имаш доверие, като с човек, който цени това, което си.”
Никога не беше идвал ясен отговор, но тъй като все пак беше предизвиквала една или друга реакция, колкото и лишена да бе от съдържание, Антоанет се надяваше, че има голяма вероятност Капитанът да направи нещо в нейно присъствие. Но нито една от тези появи не представляваше някакво свързано послание. Ами ако изобилието от появи напоследък говореше, че той излиза от спящото си състояние?
— Капитане — произнесе сега тя, вдигнала високо шлема, — оставил си покана, нали? Идвам да ти я върна. Сега трябва да изпълниш своята част от уговорката.
Не получи отговор.
— Ще бъда честна с теб — продължи Антоанет. — Тук долу наистина не ми харесва. Нещо повече — направо съм ужасена. Аз обичам корабите ми да бъдат малки и уютни, с избран от мен самата декор. — Тя местеше светлината на фенерчето по масата от гранули, запълнила половината коридор. Надвеси се над неподвижните черни мехурчета, прокара пръсти по изненадващото топлата и мека повърхност. — Не, това изобщо не е в мой стил. Но пък е твоята, а не моята империя. Казвам го само за да разбереш какво ми струва слизането тук. И се надявам, че няма да оставиш усилията ми невъзнаградени.