Свинските копита на Скорпион обхванаха закръглените контури на конджоинърското оръжие. Постара се да го стисне така, че ако се наложи, да бъде в състояние да натисне спусъка. Но това се оказа невъзможно. Ръкохватката доказваше, че оръжието не е предназначено да бъде използвано от прасета.
Скорпион го хвърли ядосано на Клавейн.
— Може би ти ще успееш да го накараш да проработи.
— Спокойно, Скорп. — Клавейн пъхна оръжието в джоба си. — И при мен няма да проработи, освен ако Скейд не е проявила нехарактерно безгрижие във връзка със защитата си. Но поне можем да го вземем, за да не се използва за беля.
Хури нарами оръжието си и се приведе към падналата фигура.
— Не е Скейд — обяви тя. — Прекалено е едра, а и гребенът на шлема не е с подходящата форма. Долавяш ли нещо, Клавейн?
— Нищо смислено — отвърна той. Успокои потрепващото острие на ножа и го мушна в един от джобовете си. — Какво ще кажете да свалим този шлем и да видим с кого си имаме работа, а?
— Нямаме време за губене — отвърна Скорпион.
Клавейн се зае с херметичните закопчалки на шлема.
— Това ще отнеме само минутка.
Крайчетата на копитата на прасето бяха безчувствени, координацията му като че ли започваше да се влошава. Не се съмняваше, че Клавейн страда от същото, а за отключването на сложния механизъм на шлема на скафандъра бяха нужни истинска сила и точност.
Чу се щракване, после стържене на метал в метал и звук от изравняването на въздушното налягане. Шлемът се отвори между треперещите пръсти на стареца, който го постави внимателно върху леда, с ръба надолу.
Пред тях се показа лицето на млада конджоинърка. Тя имаше същия безупречен, сякаш изваян от скулптор вид като своята наставница. Лицето й беше широко и със сплескани черти, безкръвната й кожа беше с цвета на снежинките, образувани на екрана на монитора от статичното напрежение. Невронният гребен — разпръскващият горещината ръб от кост и хрущял, който минаваше от горната част на челото до тила й — не беше толкова екстравагантен като онзи, който Скорпион беше видял на главата на Скейд, и почти със сигурност не беше така полезен като индикатор за емоционалното й състояние. Вероятно бе създаден с по-усъвършенствани невронни механизми.
Устните й бяха сиви, а веждите — жьлтеникаво-бели като чиста хромова боя. Тя отвори очи. На светлината на фенерчето ирисите й имаха метален сиво-син цвят.
— Кажи нещо — обади се Клавейн.
Конджоинърката се закашля и се засмя едновременно. Появата на човешко изражение на тази замръзнала маска шокира всички.
Хури се приведе по-близо.
— Улавям само някакви глупости.
— Нещо не е наред с нея — отвърна тихо Клавейн. После повдигна главата на жената изотзад, поддържайки я над леда. — Слушай ме внимателно. Не искаме да ти причиним нищо лошо. Ти си ранена, но ако ни помогнеш, ще се погрижим за теб. Разбираш ли ме?
Жената се разсмя отново, спазъм на щастие разкриви лицето й.
— Ти… — започна тя.
— Да?
— Клавейн.
Той кимна.
— Да, това съм аз. — Обърна се назад към другите. — Не може да е пострадала сериозно, след като ме помни. Сигурен съм, че ще успеем…
Тя заговори отново.
— Касапинът от Тарзис.
— Това беше отдавна.
— Клавейн. Изменник. Предател. — Усмихна се отново, закашля се и го заплю в лицето със солидна доза слюнка. — Предаде Майка Нест.
Старецът избърса лице с опакото на ръкавицата си.
— Не съм предавал Майка Нест — отговори той с плашеща липса на гняв. — Всъщност Скейд я предаде.
Поправи я меко и доброжелателно, сякаш ставаше дума за дребно географско недоразумение.
Жената се засмя и го заплю отново със сила, която изненада Скорпион. Слюнката улучи Клавейн в окото и той изпусна рязко въздуха от дробовете си от болка.
Приведе се по-близо до непознатата, но този път затисна с длан устата й.
— Чака ни работа, струва ми се. Малко превъзпитание. Лека пренастройка в поведението. Но това не е проблем, разполагам с предостатъчно време.
Жената се закашля отново. Титановосивите й очи блестяха весело дори докато се бореше да поеме въздух. Скорпион осъзна, че в нея има нещо идиотско.
Бронираното тяло започна да се гърчи в конвулсии. Клавейн продължаваше да поддържа главата й с едната си ръка, а другата все така държеше върху устата й.
— Остави я да диша — обади се Хури.
Той отслаби натиска върху устата й за миг. Жената продължаваше да се усмихва, отворила широко очи, без да мига. Нещо черно се провря между пръстите на Клавейн, пробивайки си със сила път като проява на демонична мръсотия. Той отскочи назад, като пусна жената и главата й се удари в пода. Черното вещество заизлиза на пулсации от устата и ноздрите й, смесвайки се в нещо като ужасяваща черна брада, която започна да поглъща лицето й.