— Оставил си го на Полфри. Не беше случайност, нали?
— Така мисля. Как го нарече — “покана” ли? Не си далеч от истината, струва ми се.
— Приех го като знак, че искаш да говориш с някого.
— Ти като че ли изгаряше от желание да говориш с мен.
— Всички изгаряхме. Всички изгаряме от желание. — Погледна привидението със смесица от страх и опасно, изкусително облекчение. — Имаш ли против да те питам нещо? — Прие мълчанието му за съгласие. — Как да те наричам? “Капитане” не ми се струва съвсем редно, не и сега, след нашата взаимна проява на доверие.
— Справедлива забележка — съгласи се той, но не прозвуча напълно убеден. — Засега Джон ще свърши работа.
— В такъв случай, Джон, с какво заслужих това? Не само защото връщам шлема, нали?
— Както казах, ти явно изгаряше от желание да говорим.
Антоанет се наведе, за да вдигне фенерчето си.
— Опитвам да се добера до теб от години, но без никакъв успех. Какво се промени?
— Сега се чувствам различно — отвърна той.
— Сякаш си бил заспал и най-сетне си се събудил?
— По-скоро сякаш сега изпитвам нужда да бъда буден. Това отговаря ли на въпроса ти?
— Не съм сигурна. Може да прозвучи неучтиво, но… с кого точно разговарям?
— Разговаряш с мен. Какъвто съм. Какъвто бях.
— Никой не знае всъщност кой си бил, Джон. Този костюм ми изглежда доста стар.
Скритата в ръкавица ръка премина по кутията върху гърдите, очертавайки някаква шарка. На Антоанет това й заприлича на благословия, но беше напълно възможно да е и превърнала се във втора природа инспекция на жизненоважните системи. “Доставка на въздух, непокътнатост на налягането, термален контрол, комуникация, отвеждане на отпадъчните продукти. — тя самата също знаеше наизуст този списък.
— Аз бях на Марс — рече той.
— Аз никога не съм била там.
— Така ли?
Стори й се разочарован.
— Всъщност не съм виждала чак толкова много светове. Йелоустоун, малко от Ризургам и това място. Но никога Марс. Какво представлява?
— Различен. По-див. По-студен. Безжалостен. Непрощаващ. Жесток. Първичен. Суров. Красив. Като темпераментен любовник.
— Но това е било доста отдавна, нали?
— Аха. На каква възраст е според теб Този скафандър?
— Дяволски античен ми изглежда.
— Такива не се произвеждат от двайсет и първи век. Вие мислите, че Клавейн е стар, реликва от историята. Но аз бях вече старец, когато той е поел за първи път въздух.
Изненада се, като го чу да споменава името на Клавейн. Явно Капитанът беше доста по-наясно със ставащото на кораба, отколкото си мислеха някои.
— В такъв случай си изминал доста дълъг път — каза тя.
— Беше много, много дълго и странно пътуване, да. И гледай къде ме отведе.
— Сигурно имаш доста интересни истории за разказване.
Антоанет смяташе, че има две безопасни сфери за разговор: настоящето и далечното минало. Последното й желание беше Капитанът да се спре върху неотдавнашното си разболяване и странната си трансформация.
— Има някои истории, които не искам да разказвам — поясни той. — Но това не се ли отнася за всички нас?
— Аз не бих оспорила подобно твърдение.
Върху тънките му устни се появи намек за усмивка.
— Някакви тъмни тайни в твоето минало ли, Антоанет?
— Нищо, заради което да си загубя съня, не и когато имаме толкова неща, за които да се тревожим.
— А! — Той въртеше шлема в ръцете си. — Трудно разрешимият проблем на настоящето. Аз съм наясно с нещата, разбира се, може би дори по-добре, отколкото си мислите. Знам например че в системата има и други сили.
— Усети ли ги?
— Именно шумът от тях ме събуди от дългите ми, спокойни сънища за Марс.
Капитанът се вгледа в изображенията и стикерите по шлема и ги погали с дебелия връх на единия от скритите си в ръкавицата пръсти. Антоанет се запита какви ли спомени събуждаха, спомени, запазени измежду петстотинте или дори шестстотинте преживени години. Спомени, покрити със сивата прах на столетията.
— Решихме, че се събуждаш — рече тя. — През последните няколко седмици започнахме да усещаме по-осезаемо присъствието ти. Не помислихме, че е съвпадение, особено след онова, което ни разказа Хури. Знам, че си спомняш Хури, Джон, иначе нямаше да ме доведеш дотук.
— Къде е тя?
— С Клавейн и другите.
— А Иля? Къде е Иля?
Антоанет се изпоти. Изкушението да излъже, да изрече някаква успокояваща баналност беше непреодолимо. Но не се усъмни нито за миг, че Капитанът ще прозре всеки опит за измама.