— Достатъчно, за да бъда зает, но винаги стигам до същия фундаментален проблем: просто не мога да разчитам хората, Грьолие. Съзнанието ми е така отворено за Халдора, че не е останало място за никаква друга форма на наблюдение. Вече не съм в състояние да прозра скритите им стратегии и усуквания както преди.
— Водили сме този разговор и друг път. Знаеш, че винаги можеш да потърсиш моето мнение.
— Така и правя. Но — не се обиждай — ти знаеш много повече за кръвта и клонирането, отколкото за човешката природа.
— Тогава питай други. Събери съвет за тази цел.
— Не. — Осъзна, че Грьолие е прав — бяха разисквали тази тема многократно. И винаги бяха стигали до същите моменти. — Тези преговори за протекция са, поради самата си природа, изключително деликатни. Не мога да рискувам изтичане на секретна информация за сигурността ни до друга катедрала. — Даде знак на главния лекар да почисти очите му — Виж ме — продължи Куейч, докато събеседникът му отваряше аптечното шкафче и приготвяше антисептичните тампони за обтриване. — Аз съм ужасяващ в много отношения, прикован към този стол, неспособен да живея без него. Но дори да бях достатъчно здрав, за да се отделя, щях да остана затворник на “Лейди Моруина”, все така вкопчен в оптичната хубост на любимите ми огледала.
— Доброволно — подчерта Грьолие.
— Знаеш какво имам предвид. Не мога да се движа сред ултри така, както те се движат сред нас. Не мога да отида на корабите им, както правят някои общоцърковни пратеници.
— Затова имаме шпиони.
— Въпреки всичко това ме ограничава. Нуждая се от човек, на когото мога да имам доверие, Грьолие, някой подобен на самия мен в по-младите ми години. Някой, който е в състояние да бъде сред тях, както правех и аз. Някой, когото не биха се осмелили да заподозрат.
— Да заподозрат ли?
Главният лекар изтриваше с потупващи движения очите му със стерилните тампони.
— Искам да кажа някой, на когото ще се доверят автоматично. Някой, който изобщо не прилича на теб.
— Стой мирно. — Куейч трепна, когато напоеният с щипеща течност тампон обтри в кръг очната му ябълка. Изуми се, че изобщо има нервни окончания, но Грьолие явно притежаваше непогрешимата способност да открива малкото, които му бяха останали. — Всъщност — продължи замислено главният лекар, — неотдавна ми се случи нещо. Може би си заслужава да го спомена.
— Давай.
— Наясно си, че обичам да знам какво става из Хела. Не само обикновените неща, свързани с катедралите и Пътя, но и в по-широкия свят, включително селата.
— О, да. Ти търсиш непрестанно некаталогизирани щамове, доклади за интересни нови ереси от населените места, неща от този род. И изхвърчаш навън с лъскавите си нови спринцовки като добро вампирче.
— Не отричам, че Министерството на кръвните дела играе известна роля в моите интереси, но покрай него научавам всевъзможни интересни неща. Стой мирно.
— И не ми казваш за тях! Какви са тези всевъзможни интересни неща?
— Предпоследният път, когато бях буден в продължение на две години, в периода преди десет и осем години. Помня това размразяване много добре: тогава за първи път се появи нуждата ми от този бастун. Към края на въпросния период направих дълго пътуване на север по следите на същите некаталогизирани щамове, които спомена току-що. На връщане пътувах с един от керваните, като държах очите си отворени за всичко, което може да привлече вниманието ми.
— Помня това пътуване — каза Куейч. — Не си спомням обаче да си споменавал, че през него се е случило нещо интересно.
— Не се случи. Поне тогава така ми изглеждаше. Но преди няколко дни чух един информационен бюлетин и той ми напомни нещо.
— Още дълго ли ще ме търкаш с това?
Грьолие въздъхна и започна да прибира в аптечното шкафче нещата, които бе извадил.
— Имаше едно семейство — заразказва той — от Вигридските полупустинни земи. Те пътуваха надолу, за да пресрещнат кервана. Имаха две деца: син и по-малка дъщеря.
— Била е пленителна, убеден съм.
— Синът търсеше работа на Пътя. Аз присъствах на интервюто за набиране на новобранци, тъй като ми бяха позволили. Всъщност това беше празно любопитство: не изпитвах никакъв интерес конкретно към този случай, но човек никога не знае кога ще изскочи нещо интересно. — Главният лекар затвори вратата на аптечното шкафче с трясък. — Синът искаше да работи в някакъв технически клон от поддръжката на Пътя — стратегическо планиране, нещо от този род. По онова време обаче Пътят разполагаше с предостатъчно писарушки. Единствените свободни работни места бяха от острия край, така да се каже.