— Просяците не могат да избират — рече Куейч.
— Точно. Но при въпросния случай вербуващият агент реши да не разкрива реалното положение на нещата. Той каза на сина, че няма да бъде трудно да му намери безопасна, добре платена работа в техническото бюро. А тъй като работата щеше да бъде строго аналитична, изискваща яснота и безстрастност на мисълта, не можеше и дума да става за вирусна инициация.
— Ако беше казал истината, щеше да изгуби кандидата.
— Почти сигурно. Момчето беше умно, в това нямаше съмнение. Жалко беше да се похаби, като го пратим директно в групите за залагане на експлозиви или някоя друга дейност, водеща до също толкова кратка продължителност на живота. А тъй като семейството му беше светско, каквито са повечето жители в полупустинните земи, той определено не желаеше твоята кръв във вените си.
— Това не е моята кръв. Това е вирус.
Грьолие вдигна пръст, за да накара господаря си да замълчи.
— Работата е там, че вербуващият агент имаше основателна причина да излъже. А и лъжата беше всъщност безобидна. Всички знаят, че местата в тези служби са много малко. Честно казано, мисля, че дори синът го знаеше, но семейството се нуждаеше от тези пари.
— И той е гонел своите цели, Грьолие, убеден съм.
— Почти не помня как изглеждаше синът. Но дъщерята? Образът й е пред мен и сега, ясен като бял ден — тя виждаше през всички нас, сякаш бяхме от стъкло. Имаше най-невероятните очи, златистокафяви с точици светлина по тях.
— Колко голяма трябва да е била, Грьолие?
— На осем или девет години, предполагам.
— Отвращаваш ме.
— Не става дума за това — поясни главният лекар. — Всички присъстващи го усетиха, струва ми се, особено вербуващият агент. Момичето повтаряше на родителите си, че той лъже. Беше убедено. Беше видимо възмутено от него. Все едно всички в помещението играеха на някаква игра, за която никой не му беше казал.
— Децата се държат странно, когато са сред възрастни. Грешка е било, че са я завели там.
— Тя изобщо не се държеше странно. Според мен се държеше изключително разумно. Възрастните не се държаха разумно. Всички знаеха, че вербуващият агент лъже, но единствено тя не го отричаше.
— Подозирам, че е дочула някаква забележка преди интервюто, за това, че вербуващите агенти винаги лъжат.
— Може и така да е, но дори тогава си помислих, че става въпрос за нещо повече. Смятам, че тя разбираше дали агентът лъже само като го погледне. Има хора с такава способност. Раждат се с нея. Не повече от един на хиляда и вероятно много по-малко я притежават в степента, в която я притежаваше онова момиченце.
— Четене на мисли?
— Не. Просто ясно осъзнаване на вече наличната подсъзнателна информация. Лицеизразът, предимно. Мускулите на лицето могат да правят четирийсет и три отделни движения и получените комбинации са десетки хиляди.
“Грьолие си е направил домашното” — помисли си Куейч. Това малко отклонение в разговора им несъмнено беше планирано от самото начало.
— Много от тези изражения са неволни — продължи главният лекар. — Освен ако не е трениран изключително добре, човек просто не е в състояние да лъже, без да се издаде с изражението си. В повечето случаи, разбира се, това не е от значение. Хорската маса просто е сляпа за тези микроизражения. Представи си обаче, че ти ги долавяш. И че притежаваш не само способността да разчиташ лицата на околните, без те дори да подозират, но и самоконтрола да блокираш собствените си неволни сигнали.
— Ммм. — Куейч предугаждаше накъде бие. — Тя не би била от особена полза, когато си срещу някой като Хекел, но ако става дума за стопроцентов човек, с когото преговаряш… или нещо с лице… положението наистина се променя. Мислиш, че можеш да ме научиш на това ли?
— Мога да направя нещо по-добро. Мога да доведа момичето. То само ще те научи.
За момент Куейч се взря в увисналия образ на Халдора, хипнотизиран от гърчещата се нишка на светкавица в областта на южния полюс.
— Ще трябва първо да го доведеш — рече той. — Не е лесно, ако не можеш да го излъжеш по никакъв начин.
— Не е толкова трудно, колкото мислиш. Момичето е като антиматерия: номерът е просто да действаш с нужните инструменти. Споменах, че нещо пробуди спомените ми преди няколко дни. Тази работа свърши името на момичето. Рашмика Елс. Споменаха го в един информационен бюлетин от Вигридските полупустинни земи. Имаше и снимка. Сега Рашмика е с осем-девет години по-голяма, откакто я видях за първи път, но съм сигурен, че е тя. Не бих забравил толкова бързо тези очи. Та тя изчезнала. В регионалната полиция цари тревога.