Изтри съобщението и започна отново:
— Тук е Куейч. Попаднах на аномалия, която се нуждае от по-нататъшно изследване. Започвам да се приближавам към нея с “Дъщерята”. Предполагаемо завръщане на “Доминатрикс”… до един ден.
След като го изслуша, реши, че е по-добро от предишното, но все още не съвсем, каквото трябва да бъде.
Отново го изтри и си пое дълбоко въздух.
— Куейч. Излизам за малко навън. Може да отнеме известно време. Ще ви се обадя отново.
Ето това беше.
Изпрати го, като насочи съобщителния лазер в посоката, в която според изчисленията се намираше “Гностично възкачване”, и използва обичайните кодиращи филтри и релативистични корекции. Кралицата щеше да получи съобщението му след седем часа. Надяваше се да остане озадачена точно колкото трябва, без никаква възможност да твърди, че е преувеличил стойността на находката си.
Щеше да остави кучката да прави догадки.
Хела, 2727 година
Онова, което й беше казал Кълвър, не беше съвсем вярно. Айсджамърът се движеше толкова бързо, колкото можеше в режим на ходене, но щом излезе от кишата и препятствията в селото и се озова на добре поддържана пътека, той събра двата си задни крака в точно определена конфигурация и започна да се движи, сякаш бутан от невидима ръка. Рашмика Елс беше слушала достатъчно за айсджамърите, за да знае, че това се постига благодарение на специалния слой върху подметките на ските, програмиран да извършва бързи микроскопични вълнообразни движения. Това бе същият начин, по който се движеха голите охлюви, само че с няколко пъти по-големи скорост и размери. Сега пътуването стана по-гладко и тихо; пак не липсваха резки политания или остри завои, но бяха значително по-поносими и редки.
— Така е по-добре — каза Рашмика, седнала пред Крозе и съпругата му Линкс. — Мислех, че ще…
— Повърнеш ли, скъпа? — попита Линкс. — В това няма нищо срамно. Всички тук сме повръщали.
— Айсджамърът може да се движи така само на гладък терен — обясни Крозе. — Проблемът е също, че не ходи както трябва. Спомагателният мотор на единия му крак си е отишъл. Затова се клатеше толкова силно. Такава именно е и причината за пътуването ни. Керваните пренасят високотехнологичните уйдурми, които не можем нито да правим, нито да ремонтираме по нашите земи.
— Какъв език само — възкликна Линкс и плесна съпруга си остро по китката. — В присъствието на млада дама сме, ако не си забелязал.
— Не ми обръщайте внимание — обади се Рашмика.
Започваше да се отпуска: вече бяха излезли от селото и по нищо не личеше, че някой прави опити да ги спре или преследва.
— Във всеки случай той не говори разумно — додаде Линкс. — Керваните може и да носят онова, което ни трябва, но не го дават безплатно. — Обърна се към Крозе. — Така ли е, слънце?
Линкс беше добре охранена жена, пуснала червените си коси от едната страна на лицето, за да прикрие петно по рождение на бузата. Тя познаваше Рашмика от малка, защото беше помагала в комуналните ясли на тяхното и съседното село.
Винаги беше мила и внимателна към Рашмика, но няколко години по-късно стана някакъв незначителен скандал и я уволниха от яслите. Малко след това се омъжи за Крозе. Според жителите на селото двамата се заслужаваха един друг, но Рашмика не виждаше нищо лошо в Крозе. Беше чудак, стоеше все настрани от останалите, но това бе всичко. Когато отлъчиха Линкс, той бе сред малцината обитатели на селото, който не се впечатли от станалото. Въпреки всичко, Рашмика все така харесваше Линкс и затова й беше трудно да изпитва неприязън и към нейния съпруг.
Крозе управляваше айсджамъра с двата лоста от двете страни на седалката му. Имаше вечно набола синкава брада и мазна черна коса. Всеки път, щом го погледнеше, Рашмика изпитваше желание да се измие.
— Да не съм някой глупак, че да очаквам всичко да е безплатно — обади се Крозе. — Вярно, че не печелим колкото миналата година, но покажи ми копелето, което го прави.
— Какво ще кажеш да се приближим повече до Пътя? — предложи Рашмика.
Крозе избърса нос с ръкава на дрехата си.
— Предпочитам да си отхапя крака.
— Крозе не е от хората, които ходят на църква — поясни Линкс.
— И аз не съм от най-духовните хора в селото — каза Рашмика. — Но ако трябва да избирам между това и гладната смърт, не знам докъде щяха да издържат убежденията ми.