— На колко години стана? — попита Линкс.
— На седемнайсет. Почти осемнайсет.
— Имаш ли много приятели в селото?
— Не, не може да се каже.
— Защо ли не съм изненадана. — Линкс я потупа приятелски по коляното. — Ти си като нас. Не можем да намерим мястото си там, никога не сме могли и никога няма да го намерим.
— Аз се опитвам. Непоносима ми е обаче мисълта да прекарам целия си живот тук>
— Мнозина от твоето поколение се чувстват по същия начин — отвърна Линкс. — Разгневени са. Онзи саботаж миналата седмица… — Имаше предвид взривения склад с експлозивни материали. — Е, не можем да ги виним за желанието им да нанесат удар върху нещо, нали?
— Те само говорят, че ще напуснат земите ни — рече Рашмика. — Всички мислят, че ще могат да забогатеят в керваните или дори в катедралите. И може би са прави. Възможностите са добри, ако познаваш когото трябва. Но това не е достатъчно за мен.
— Искаш да се махнеш от Хела — обади се Крозе.
Рашмика си спомни направените наум изчисления и се впусна да ги разяснява.
— Изминала съм една пета от жизнения си път. Ако не се случи нещо невероятно, остават ми само шейсет и няколко години. Не бих искала да ги пропилея. Не искам да умра, без да съм видяла нещо по-интересно от това място.
Крозе оголи пожълтелите си зъби.
— Хората изминават светлинни години, за да посетят Хела, Раш.
— Но водени от неправилни мотиви — отвърна момичето. Направи пауза, като обмисляше внимателно думите си. Беше твърдо убедена в мнението си и винаги бе вярвала, че трябва да го споделя, но същевременно не желаеше да обиди домакините си. — Вижте, не казвам, че тези хора са глупаци. От значение тук обаче са изкопните работи, а не катедралите, не Неизменният път, не чудесата.
— Така е — съгласи се Крозе, — но никой не дава и пет пари за изкопните работи.
— Нас обаче те ни интересуват — обади се Линкс. — Всеки, който си изкарва прехраната в полупустинните земи, няма как да не се интересува.
— Но църквите предпочитат да не копаем прекалено дълбоко — възпротиви се Рашмика. — Разкопките отвличат вниманието. Те се притесняват, че рано или късно ще открием нещо, в резултат на което чудесата вече няма да изглеждат толкова чудни.
— Като те слуша, човек ще помисли, че църквите говорят с един глас — каза Линкс.
— Не съм казала такова нещо, но всички знаят, че те имат някои общи интереси. А ние не сме сред тях.
— Разкопките играят важна роля в икономиката на Хела — обяви Линкс, сякаш рецитираше изречение от някоя от по-скучните църковни брошури.
— А аз не казвам, че не играят — намеси се Крозе. — Но кой контролира реликвите от разкопките? Църквите. Те са на път да постигнат пълен монопол. Според тяхната гледна точка следващата логична стъпка е постигането на пълен контрол над самите изкопни работи. По този начин копелетата могат да потулят всяко странно откритие.
— Ти си циничен стар глупак — заяви Линкс.
— А ти точно заради това се омъжи за мен, скъпа.
— Ами ти, Рашмика? — попита Линкс. — Мислиш ли, че църквите искат да ни затрият?
Изпълни я усещането, че я питаха единствено от любезност.
— Не знам. Сигурна съм обаче, че църквите няма да се оплачат, ако всички банкрутираме и се наложи те да поемат контрола над изкопните работи.
— Да — съгласи се Крозе. — И не мисля, че при подобна ситуация оплакването ще заема едно от първите места в списъка им с приоритети.
— Като се има предвид всичко, което каза… — започна Линкс.
— Знам какво ще питаш — прекъсна я Рашмика. — И не те виня, че питаш за това. Но трябва да разбереш, че църквите не ме интересуват в религиозен смисъл. Просто имам нужда да знам какво става.
— Не е необходимо да е нещо зловещо — уточни Линкс.
— Знам само, че са го излъгали.
Крозе потупа ъгълчето на окото си с лявото кутре.
— Ще ви бъда много благодарен, ако някоя от вас изплюе камъчето и ме уведоми за какво става дума.
— Говори за брат си — поясни съпругата му. — Никога ли не слушаш, когато ти говоря?
— Не знаех, че си имала брат.
— Беше много по-голям от мен — отговори Рашмика. — А и това се случи преди осем години.
— Какво се е случило преди осем години?
— Замина за Неизменния път.
— За катедралите?
— Такава беше идеята. Той нямаше и да помисли за такова нещо, ако през онази година не бе станало по-лесно. Но беше същото като сега — керваните пътуваха по на север от обикновено, така че до тях можеше да се стигне лесно от нашите земи. Бяха достатъчни два-три дни пътуване с джамър, а не обичайните двайсет-трийсет, за да се стигне до Пътя. \