— Брат ти религиозен ли беше?
— Не, Крозе. Не повече от мен. Виж, тогава бях деветгодишна. Не може да се каже, че случилото се по онова време е запечатано в паметта ми. Но разбирам, че времената са били трудни. Съществуващите разкопки са били “пресушени”. Имало експлозии и срутвания. В селата се възцарявала мизерия.
— Тя е права — обърна се Линкс към съпруга си. — Помня какво беше положението тогава, дори ти да не си го спомняш.
Крозе движеше лостовете, като заобикаляше изкусно оголения земен участък.
— О, спомням си го добре.
— Брат ми се казваше Харбин Елс — започна Рашмика. — Харбин работеше в изкопите. Когато пристигнаха керваните, беше деветнайсетгодишен, но беше работил под земята почти през половината си живот. Биваше го в много неща и едно от тях бяха експлозивите — знаеше къде да ги поставя, да пресмята силата и обсега им на действие и т.н. Беше наясно как да ги поставя, за да постигне почти всякакъв ефект. Беше известен с това, че си върши работата както трябва, без да прибягва до нередности.
— Мислех, че такива специалисти се търсеха доста при изкопните работи — вметна Крозе.
— Така беше. Докато не настъпи застой в бранша. Тогава всичко стана по-трудно. Селата не можеха да си позволят да отварят нови шахти. Не само защото експлозивите бяха прекалено скъпи. Укрепяването и слагането на подпори в новите шахти, осигуряване на електрическо захранване и въздух, изкопаването на спомагателни тунели… всичко това струваше прекалено скъпо. Затова селата концентрираха усилията си върху съществуващите изкопи с надеждата да извадят късмет.
— А брат ти?
— Не смяташе да стои и да чака, докато започнат да търсят отново уменията му. Беше чул от двама други специалисти по експлозивите, пресекли земите чак до Пътя, което им отнело месеци, за да бъдат наети при една от най-големите църкви. Църквите имали нужда от хора с познания за експлозивите, така им казали. Налагало се да продължават да разбиват около катедралите, за да поддържат отворен Пътя.
— Не го наричат ’’Неизменния път” току-така — отсъди Крозе.
— Харбин реши, че точно такава работа би могъл да върши. Това не означаваше, че трябва да възприеме възгледите за света на съответната църква. Означаваше само, че ще трябва да се споразумеят. Те щяха да му плащат за използването на неговите умения с експлозивите. Говореше се дори за работни места в техническото бюро на службата за поддържане на Пътя. Той беше добър с цифрите. Реши, че има шанс да получи поста на човека, който планира къде да се поставят зарядите, вместо да го прави сам. Звучеше добре. Щеше да задържи част от парите, за да покрива разходите си, а останалото щеше да изпраща вкъщи.
— Родителите ти радваха ли се на тази перспектива? — попита Крозе.
— Те почти не говорят за това. Ако четем между редовете, те всъщност не искаха Харбин да има нищо общо с църквите. Но в същото време виждаха, че желанието му е съвсем разумно. Времената бяха трудни. А и в устата на Харбин всичко звучеше прекалено наемнически, сякаш почти се възползваше от църквата, а не обратното. Не може да се каже, че родителите ни го насърчаваха, но и не казаха “не”. Не че нещо щеше да се промени, ако бяха го направили.
— И така, Харбин си стегна багажа…
Рашмика поклати глава.
— Не, превърнахме събитието в семейна екскурзия, за да го изпратим. Беше същото като сега — почти цялото село отиваше да посрещне керваните. Ние пътувахме два-три дни, не помня с кого. Тогава ми се строи много по-дълго, но пък бях само на девет години. После срещнахме кервана. И в кервана имаше един човек, нещо като… — Гласът и' изневери. Беше емоционално съсипващо да преживее отново случилото се, дори и след осем години. — Вербуващ агент май го наричат. Работеше за една от църквите. Всъщност за главната. Първите адвентисти. Бяха казали на Харбин, че това е човекът, с когото трябва да разговаря за работата. Затова всички отидохме да се срещнем с него, като семейство. Говори главно Харбин, а останалите стояхме и слушахме. Там имаше още един мъж, който не отрони нито дума; просто ни гледаше, най-вече мен, и притискаше към устните си някакъв бастун, сякаш го целуваше. Не ми хареса, но той не беше човекът, с когото Харбин имаше вземане-даване, затова не му обърнах такова внимание както на вербуващия агент. От време на време мама или татко питаха нещо и агентът отговаряше учтиво. Но разговорът се водеше предимно от него и Харбин. Той го попита какво умее и Харбин му разказа за работата си с експлозивите. Човекът, изглежда, знаеше нещичко за това. Задаваше трудни въпроси. Те не означаваха нищо за мен, но от начина, по който отговаряше Харбин — внимателно и не прекалено прибързано — разбрах, че не са глупави или тривиални. А отговорите му пък очевидно задоволиха вербуващия агент. Той му каза, че църквата действително се нуждаела от специалисти по взривовете, особено в техническото бюро. Каза, че работата по чистенето на Пътя нямала край и това била една от малкото области, в които църквите си сътрудничели. Призна също така, че в момента бюрото се нуждаело от нов инженер с опита на Харбин.