Линкс я погледна.
— А то е?
— Винаги разбирам кога хората лъжат. Винаги. Без изключение. Никога не греша.
Крозе се усмихна толерантно.
— Мислиш, че можеш.
— Знам, че мога — отговори Рашмика. — Винаги, без изключение.
Линкс сплете пръстите на ръцете си и ги постави в скута си.
— Това ли е последното, което знаеш за брат си?
— Не. Не го видяхме повече, но той удържа думата си. Изпращаше писма и от време на време в тях имаше пари. Но писмата бяха неопределени, емоционално незаинтересовани; всъщност можеше да са писани от който и да е. Той така и не се върна в нашите земи и, разбира се, никога не се появи възможност ние да го посетим. Прекалено трудно беше. Той винаги казваше, че ще се върне, дори в писмата… Но интервалите между тях ставаха все по-големи, превърнаха се в месеци, а после — в половин година… После може би по едно писмо горе-долу на една пълна обиколка. Последното пристигна преди две години. В него всъщност нямаше кой знае какво. Дори почеркът не приличаше на неговия.
— А парите? — попита деликатно Линкс.
— Продължават да пристигат. Не са много, но стигат колкото да свържем двата края.
— Мислиш, че са го променили, така ли? — попита Крозе.
— Знам, че са го променили. Разбрах го от мига, в който се срещнахме с вербуващия агент, макар никой друг да не го разбра. Кръвни дела или както там го наричат.
— И сега? — възкликна Линкс.
— Смятам да разбера какво е станало с брат ми — отговори Рашмика. — Какво друго очакваше?
— Катедралите няма да се зарадват особено, че някой си пъха носа в подобни неща — отсъди Линкс.
Момичето набърчи решително устни.
— А аз пък не се радвам особено, когато ме лъжат.
— Знаете ли какво си мисля? — усмихна се Крозе. — Мисля си, че за катедралите ще е добре да се надяват, че Господ е на тяхна страна. Защото след като ти смяташ да застанеш срещу тях, ще имат нужда от всичката помощ, която са в състояние да си осигурят.
СЕДЕМ
Приближаване към Хела, 2615 година
Подобна на златна снежинка, “Дъщерята на чистача” се рееше из прашния вакуум на междупланетното пространство. Куейч беше оставил Моруина преди три часа; съобщението му до кралицата, “Гностично възкачване”, беше все още на път — носеща се из Космоса, криволичеща фотонна нишка. Напомняше му светлинките на далечен влак, който се движи из някакъв тъмен, тъмен континент: огромното пространство, което го делеше от другите съзнателни същества, беше достатъчно голямо, за да го накара да потрепери.
Той обаче се беше озовавал и в далеч по-неблагоприятни ситуации и този път поне имаше известна надежда за успех. Мостът на Хела беше все още там. Оказа се, че не е мираж на сензорите или на отчаяното му желание да намери нещо, и колкото повече приближаваше, толкова по-малко вероятно беше да се окаже, че не е технологично дело. Куейч се бе натъквал и на изключително заблуждаващи с вида си обекти — геоложки особености, които изглеждаха така, сякаш са били създадени по план, изваяни с любов или масово произведени — но никога не беше виждал нещо, което да наподобява дори отчасти това. Инстинктът му подсказваше, че в случая не става дума за естествен обект, но му беше изключително трудно да си отговори на въпроса кой — или какво — го беше създал, защото оставаше фактът, че, както изглеждаше, системата Писциум 107 не бе посещавана от никого.
Усещаше пробуждането на индоктриналния вирус в кръвта си — истинско чудовище, което се обръща в съня си и отваря едното си око. Той беше винаги там, винаги вътре в него, но през повечето време спеше и не тревожеше нито будните му мигове, нито сънищата му. Но започнеше ли да напъва отвътре и да реве във вените му като отглас от далечен гръм, Куейч виждаше и чуваше разни неща. Привиждаха му се прозорци с цветни стъкла на небето и чуваше органова музика под инфразвуковото ръмжене на двигателите на миниатюрния си, подобен на бижу изследователски кораб.
Куейч си налагаше да запази спокойствие. Последното, от което се нуждаеше сега, беше индоктриналният вирус да вземе надмощие над него. Можеше да го направи после, когато се върнеше жив и здрав на “Доминатрикс”. Тогава можеше на воля да го превръща в лигавещ се, мънкащ идиот. Но не и тук, не и сега. Не и когато умът му трябваше да бъде възможно най-бистър.
Чудовището се прозя и заспа отново.
Куейч изпита огромно облекчение. Все още имаше известен, макар и несигурен контрол, над него.