Но засега и може би още години наред системата беше негова. Халдора беше името, което бе дал на този свят и докато не научеше нещо друго, то щеше да бъде толкова официално, колкото и всяко друго… Само дето, както бе отбелязала Моруина, той просто беше взел имена от номенклатурните таблици и ги беше раздал на подходящите според него обекти. Ако системата се окажеше наистина важна, нямаше ли да бъде редно да се заеме малко по-грижливо с този процес?
Кой знае какви поклонения може да започнат тук, ако мостът му се окажеше реален?
Куейч се усмихна. Засега имената бяха достатъчно добри; ако реши да ги промени, разполагаше с предостатъчно време.
Провери разстоянието, което го делеше от Хела: оказа се, че е съвсем малко над сто и петдесет хиляди километра. Оттук осветената страна на луната приличаше на плосък диск с цвят на мръсен лед, тук-там изцапан със струйки в охрен, светлосин и бледотюркоазен цвят. Сега, когато вече беше по-близо, дискът придоби определена триизмерност и изпъкна към него като сляпо човешко око.
Хела беше малка само според стандартите на земните светове. За луна беше достатъчно голяма: три хиляди километра от полюс до полюс със средна плътност, която я поставяше в горната граница на луните, които бе срещал до този момент Куейч. Беше сферична и почти без кратери от удари. Нямаше атмосфера, достойна да бъде наречена така, но повърхностната й топология красноречиво говореше за неотдавнашни геоложки процеси. На пръв поглед изглеждаше напълно свързана с Халдора, тъй като се намираше винаги с една и съща страна към породилия я свят, но картографиращият софтуер бързо откри незначителна остатъчна ротация. Ротационният й период обаче не беше съвсем същият като времето, необходимо за извършването на една обиколка — четирийсет часа. Земната луна, както и много от луните, на които Куейч бе прекарвал известно време, бяха такива: когато стоиш на определено място на повърхността им, по-големият свят, около който обикаляха — независимо дали ставаше въпрос за Земята или газов гигант като Халдора — винаги висеше приблизително на едно и също място на небето.
Но Хела не беше такава. Дори да можеше да се намери място на екватора, където Халдора да се намира право отгоре, поглъщайки двайсет градуса от небето, Халдора щеше да се отклони. След една четирийсетчасова обиколка щеше да се отмести с почти два градуса. След осемдесет стандартни дни — малко повече от два стандартни месеца — Халдора щеше да потъне под хоризонта на Хела. Сто и шейсет дни по-късно щеше да започне да наднича над противоположния хоризонт. След триста и двайсет дни щеше да се озове на изходното си положение, точно отгоре.
Грешката в ротацията на Хела — отклонението от истински свързания с приливите и отливите период — беше само една от двеста части. Приливно-отливното свързване беше неизбежен резултат от силите на триене между две тела с близки орбити, но беше изтощително бавен процес. Възможно бе Хела все още да забавя движението си и да не е достигнала свързващата я с Халдора конфигурация. Или пък в близко минало нещо я беше разтърсило — може би светкавичен сблъсък с друго тяло. Не беше изключено също така орбитата да е била нарушена от гравитационното взаимодействие с масивно трето тяло.
Всички тези вероятности бяха логични, като се имаше предвид, че Куейч не познаваше изобщо историята на системата. Но същевременно несъвършенството го оскърбяваше. Беше досадно като часовник, който показва времето почти безпогрешно. Вероятно точно това щеше да посочи, несъстоятелността на твърдението, че Космосът трябва да е резултат от божествен замисъл. Един Създател би ли позволил нещо подобно, когато беше достатъчно съвсем леко побутване, за да подреди както трябва нещата?
Вирусът се размърдваше и ставаше причина кръвта му да се загрява все по-силно. Подобен начин на мислене определено не му допадаше.