Куейч върна рязко мислите си към безопасната тема за топографията на Хела, като се опитваше да намери някакво обяснение за моста от цялостната обстановка. Мостът беше ориентиран повече или по-малко в посока изток-запад спрямо ротацията на Хела. Намираше се съвсем близо до екватора, увиснал над пропастта, която беше най-забележителната на пръв поглед географска характеристика. Пропастта започваше близо до северния полюс и се простираше диагонално в посока юг, пресичайки екватора. Беше най-дълбока и най-широка край него, но изглеждаше доста впечатляващо стотици километри по на юг и по на север от тази точка.
Нарече я пукнатината Гинунгагап.
Тя слизаше от североизток на югозапад. Западно от нея в Северното полукълбо се издигаше сложен в геологично отношение регион, който беше нарекъл възвишенията Хирокин. Източните възвишения Хирокин извиваха към полюса и минаваха от другата страна на цепнатината. Южно от западната верига, но все още над екватора, се простираше зоната, която Куейч бе избрал да назове хребет Глисънхийт. Южно от екватора имаше друго възвишение, на което реши да даде името верига Гулвейг. На запад идентифицира възседналия тропиците връх Гъдбранд, равнина Келда, полупустинните земи Вигрид, връх Йорд… Те му навяваха силно усещане за древност, от което се замайваше, усещане, че този свят има вече доста богато минало, история, изпълнена с епични експедиции и мъчителни прекосявания, история, населена със смели и дръзки личности.
Неизбежно обаче вниманието му се върна към пукнатината Гинунгагап и простиращия се над нея мост. Детайлите бяха все още неясни, но мостът очевидно бе прекалено сложен, прекалено изкусен и деликатен, за да бъде просто земен знак, създаден от някакъв ерозивен процес. Определено беше построен, но по нищо не личеше хора да са имали нещо общо с него.
Не защото надхвърляше човешката изобретателност. Хората бяха постигнали много неща през последното хилядолетие и издигането на мост над широка четирийсет километра пропаст, дори на един толкова изчистено елегантен като свързващия двата края на пукнатината Гинунгагап, не беше сред най-дръзките им постижения. Но фактът, че хората бяха способни да го направят, все още не означаваше, че го бяха направили те.
Това беше Хела. Мястото беше възможно най-отдалечено. Никой човек нямаше причина да строи мостове тук.
Но извънземните? Това вече беше съвсем друго.
Вярно беше, че през шестстотинте години космически пътувания човешката раса не се беше натъкнала на нищо, което да напомня дори отчасти разумна, използваща оръдия на труда и технологии култура. Но такива бе имало. Руините от тях бяха открити в десетина свята. И то не само от една, а от осем-девет култури… И това само в малкото системи, които бяха на трийсет-петдесет светлинни години от Първата система. Никой не можеше да каже колко пъти по сто или хиляда мъртви култури бяха оставили своите следи в по-широките мащаби на Галактиката. Каква култура би могла да живее на Хела? Дали беше еволюирала на тази ледена луна или това беше просто спирка в някаква древна, забравена диаспора?
Как изглеждаха нейните представители? Дали бяха от някоя от известните култури?
Ето че започваше да избързва. Тези въпроси бяха за по-късен период, след като огледаше моста и определеше възрастта и състава му. От по-близо може би щеше да открие други неща, които сензорите пропускаха от това разстояние. Не беше изключено да намери творения, които да свързват недвусмислено Хела с вече изучена другаде култура. Или пък да се окаже, че става дума за една съвсем нова, несрещана досега култура.
Това нямаше значение. Във всеки случай находката беше от неизмерима величина. Жасмина можеше да контролира достъпа до нея през следващите десетилетия. Това щеше да й върне изгубения през последните няколко десетилетия престиж. Колкото и да беше разочарована от него до този момент, непременно щеше да намери начин да го възнагради за това.
От конзолата на “Дъщерята на чистача” пропя камбанка. За първи път сондиращият радар бе уловил ехо. Там долу имаше нещо метално. Не беше голямо и се намираше в дълбините на цепнатината, много близо до моста.
Куейч настрои радара натам, за да се увери, че ехото е истинско. То не изчезна. Не го беше забелязал досега — несъмнено до този момент се бе намирало извън обсега на сензорите. “Доминатрикс” щеше да го пропусне напълно.
Това не му хареса. Беше убеден, че долу не беше стъпвал човешки крак, а ето че сега улавяше сигнал, характерен за отстранени от употреба вторични суровини.