Беше си създал прозорец в корпуса на совалката, който очерта с върха на показалеца, за да покаже какъв участък би искал да стане прозрачен. Клавейн му беше показал с нещо близко до гордост как да го направи. Васко подозираше, че корпусът отвън продължаваше да изглежда напълно черен и всъщност гледаше към екран, които имитира точно оптичните свойства на стъклото. Но когато ставаше дума за стари технологии — а тази совалка определено беше дело на стари технологии — не си струваше да приемаш нищо за гарантирано. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че лети, а не познаваше никой от своите връстници, който да го е правил.
Совалката се бе появила, след като Скорпион даде нужния сигнал с помощта на гривната си. Васко я проследи с поглед, докато се спускаше от облачната покривка и оставяше след себе си във въздуха бели спирали и завъртулки. Червени и зелени светлинки проблясваха от двете страни на корпуса, който напомняше излъскан обсидиан с делтовидния, вдлъбнат вид на скат.
Поне една трета от корема й беше болезнено ярка: решетки от актинийно ярки, частично нагънати термални елементи, увити в пашкул от премигваща пурпурно-индигова плазма. Претенциозно захванато шаси изплува от хладните точки на долната страна, като се развиваше и удължаваше в хипнотизиращ балет на вентили и панти. Неонови фигури проблясваха върху горната част на корпуса и очертаваха формите на люкове и вентилационни отвори. Совалката бе избрала зоната за приземяване, започна да слиза, описвайки спирали, и докосна земята с изискана точност, а шасито се сви, за да абсорбира тежестта на летателното тяло. Ревът на плазмените радиатори продължи да звучи още миг, преди да секне изнервящо рязко. Плазмата се пръсна и на нейно място остана само неприятна миризма на изгоряло.
Васко бе зървал и преди летателни апарати на колонията, но само от разстояние. Това беше най-впечатляващото нещо, което бе виждал до този момент.
Тримата тръгнаха към мястото за качване. Почти го бяха стигнали, когато Клавейн не прецени правилно крачките си и се запремята към скалите. Васко и прасето се спуснаха едновременно напред, но именно Васко пое главния удар от тежестта на стареца. Последва миг на облекчение и шок — Клавейн се бе усетил ужасно лек, като чувал слама. Васко дишаше толкова шумно, че се чуваше, въпреки подобното на чайник свистене на совалката.
— Добре ли сте, сър? — попита той.
Старецът го изгледа остро.
— Аз съм стар човек — отвърна той. — Не трябва да очаквате кой знае какво от мен.
Като размишляваше върху последните часове, които бе прекарал в присъствието на Клавейн, младежът не беше в състояние да си изгради някакво мнение. Старецът ту го развеждаше из совалката с благо гостоприемство, като го разпитваше за семейството му, хвалеше го за прозорливите въпроси, разказваше му вицове така, сякаш беше негов отдавнашен довереник, ту изведнъж ставаше леденостуден и дистанциран като комета.
Макар промените в настроението да ставаха рязко, без предупреждение, те се съпровождаха неизменно от забележима промяна на фокуса в очите на Клавейн, сякаш ставащото около него внезапно губеше значението си.
Първите няколко пъти, когато стана така, Васко реши, че е направил нещо, с което е предизвикал недоволството на стария човек. Скоро обаче забеляза, че отношението му беше същото и към Скорпион, а дистанцираните фази не бяха свързани толкова с гняв, колкото със загуба на сигнала, като радио, изгубило честотния си обхват. Той се понасяше неизвестно накъде, после изведнъж се връщаше в настоящето. Веднъж щом осъзна този факт, Васко престана да се тревожи толкова какво говори и върши в присъствието на Клавейн. Същевременно загрижеността му за умственото състояние на човека, когото връщаха у дома, нарастваше. Чудеше се къде ли се отнасяше Клавейн, когато престанеше да бъде в настоящето. Когато се държеше приятелски и беше фокусиран тук и сега, той беше напълно нормален. Но нормалността приличаше на образуваните от светлините форми, които виждаше през прозореца на кабината. Почти във всички посоки цареше мрак и мракът беше много повече от светлината.
В този момент му направи впечатление странната тъмнина в един участък, заобиколен от светлините на едно от най-големите селища. Намръщи се, докато се опитваше да се сети дали оттам не минава неосветен свързващ път или пък широк канал.
Совалката се наклони на една страна и зрителният му ъгъл се промени. Тъмната ивица се наклони, като погълна още светлини и разкри други. Перспективата на Васко се измести и той осъзна, че вижда неосветена структура между совалката и селището. Формата на изключително високата постройка само се загатваше от начина, по който затъмняваше и разкриваше светлините отзад, но щом я идентифицира, на Васко вече не му беше трудно да попълни липсващите детайли. Това беше морската кула, разбира се. Издигаше се от морето на няколко километра от най-старото селище, където беше роден.