Родителите й знаеха много добре, че бе заминала. Знаеха точно кога и знаеха точно защо. Беше ги запознала доста пестеливо с плановете си в писмото, което им остави, но не се съмняваше, че те щяха да се досетят за подробностите с голяма точност. Те дори знаеха, че тя бе продължила да общува с Линкс след скандала.
Не. Те знаеха с какво се е заела и че е свързано с брат й. Знаеха, че мисията й е продиктувана от любов или ако не от любов — от гняв. И причината да не съобщят на никого за заминаването й беше, че тайничко, въпреки всичко, което й бяха говорили през годините, въпреки многото предупреждения, с които я бяха отрупали за риска от приближаването до църквите, те искаха тя да успее. По своя тихичък и таен начин те се гордееха с това, което бе решила да направи.
Щом й дойде наум, тази мисъл я завладя със силата на неоспорима истина.
— Всичко е наред — обърна се тя към Крозе. — В новините няма да споменат за мен.
Той сви рамене.
— Какво те накара да бъдеш толкова сигурна в това пък сега?
— Просто осъзнах нещо, това е.
— Изглеждаш така, сякаш се нуждаеш от един хубав сън — обади се Линкс.
Беше сварила горещ шоколад. Рашмика го отпиваше на малки глътки с благодарност. Това съвсем не беше най-вкусният топъл шоколад, който й бяха правили, но в този момент не можеше да се сети за друга напитка, която да й е харесала повече.
— Снощи не спах много — призна тя. — Прекалено се тревожех как ще се справя на сутринта.
— Справи се страхотно — насърчи я Линкс. — Когато се върнеш, ще накараш всички да се гордеят с теб.
— Надявам се.
— Но трябва да те питам нещо — продължи Линкс. — Не си длъжна да отговаряш. Това само заради брат ти ли е, Рашмика? Или има още нещо?
Въпросът силно изненада момичето.
— Разбира се, че е само заради брат ми.
— Просто вече имаш репутация в тази област. Всички сме чували колко много време прекарваш в изкопите и върху книгата, която пишеш. Казват, че в селата няма друг, който се интересува толкова от скътлърите, колкото Рашмика Елс. Говори се, че пишеш писма на подпомагани от църквата археолози и спориш с тях.
— Какво да правя, като скътлърите наистина ме интересуват — промълви момичето.
— Да, но коя точно е причината този стършел да ти влезе под шапката?
Въпросът бе изречен мило, но Рашмика не успя да прикрие раздразнението си, когато попита:
— Моля?
— Искам да кажа, в какво толкова според теб грешат всички останали?
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Интересно ми е да чуя както твоите съображения, така и съображенията на всички останали участници в спора.
— Само дето дълбоко в себе си вероятно изобщо не се интересуваш кой е прав, нали? Стига онова, което ни трябва, да продължава да излиза изпод земята, какво му пука на някой за действително случилото се със скътлърите? Единственото, което те вълнува, е да си осигурявате резервните части за айсджамъра.
— Що за маниери, млада госпожице — смъмри я Линкс.
— Съжалявам — изчерви се Рашмика и отпи от горещия си шоколад. — Не исках да стане така. Но аз наистина се интересувам от скътлърите, макар никой друг да не изгаря от желание да научи какво наистина се е случило с тях. Всъщност то ми напомня много за амарантинците.
Линкс я погледна.
— За какво?
— Амарантинците са извънземните, живели на Ризургам. Те били еволюирали птици. — Спомни си рисунката на един от тях, която бе направила за книгата си — не като скелет, а така, както би трябвало да са изглеждали живи. Беше ги видяла с менталното си зрение: яркия блясък на птиче око, загадъчната усмивка на човката върху извънземната глава. Рисунките й не приличаха на нищо от официалните реконструкции в другите археологически текстове, но винаги й бяха изглеждали по-автентични и живи от онези мъртви импресии, сякаш беше виждала жив амарантинец. Това я караше да си задава въпроса дали и рисунките й на живи скътлъри имаха същата жизнеспособност. — Нещо ги е изтребило преди един милион години — продължи тя. — Когато хората колонизирали Ризургам, никой не пожелал да размисли дали онова, което бе сложило край на тяхната култура, няма да направи същото и с нас. Освен Дан Силвест, разбира се.
— Дан Силвест ли? — попита Линкс. — Съжалявам, също не ми говори нищо.
Това вече вбеси Рашмика: как беше възможно да не знае за тези неща? Но се постара да не покаже гнева си.
— Силвест е археологът, натоварен да ръководи експедицията. Когато се натъкнал на истината, другите колонисти го накарали да замълчи. Не искали да знаят какви проблеми ги очакват. Но както знаем, оказа се, че правият е той.