На фона на всичко това не беше чудно, че Хела привличаше толкова много хора. В по-добри времена чудото на Куейч нямаше да заслужи такова внимание, но сега то бе точно това, което търсеха. Всеки нов кораб на ултри, който пристигаше в системата, возеше десетки хиляди замразени поклонници. Не всички търсеха религиозен отговор, но преди да мине много време, ако искаха да останат на Хела, Министерството на кръвната работа така или иначе стигаше до тях. И след това те започваха да виждат нещата по различен начин.
Рашмика не можеше да ги вини, че идват тук. Понякога си мислеше, че ако не беше родена на Хела, може би също щеше да предприеме това поклонничество. Но мотивите й щяха да бъдат различни. Тя търсеше истината: същият импулс, който беше отвел Дан Силвест на Ризургам; същият импулс, който беше причинил конфликта му с неговата колония и който в крайна сметка бе предизвикал неговата смърт.
Момичето се замисли върху въпроса на Линкс. Действително ли Харбин я бе привлякъл към Неизменния път или той беше просто извинението, което беше измислила, за да прикрие — колкото от другите, така и от самата себе си — реалната причина за своето пътуване?
Отговорът, че всичко се дължи на Харбин, беше толкова автоматичен и фриволен, че почти му беше повярвала. Но сега се питаше дали беше наистина верен. Рашмика разбираше, когато някой лъже. Съвсем друго беше обаче да прозре през собствените си измами.
— Харбин е — прошепна сама на себе си тя. — Нищо друго няма значение освен намирането на брат ми.
Не можеше обаче да престане да мисли за скътлърите и когато задряма, все още стиснала чашата с топъл шоколад в ръце, тя сънува скътлърите и лудите преобразувания на анатомията им на насекоми, която се разместваше като части на пъзел.
Рашмика се събуди внезапно от грохота, когато айсджамърът забави ход, усетил неравности по ледения път.
— Страхувам се, че не можем да продължим по-нататък тази нощ — обяви Крозе. — Ще намеря някое закътано място, където да се скрием, но почти съм изчерпал лимита си.
На Рашмика той й се стори изпит и изтощен, но, от друга страна, Крозе винаги си изглеждаше така.
— Отстъпи мястото на мен, скъпи — обади се Линкс. — Ще поема управлението на джамъра за два-три часа, само докато стигнем до по-безопасно място. Двамата можете да отидете отзад и да подремнете.
— Аз съм сигурна, че сме в безопасност — заяви Рашмика.
— Какво можеш да знаеш за това. Още няколко мили няма да ни навредят. А сега отивай отзад и опитай да поспиш, млада госпожице. Утре ни чака дълъг ден и не мога да се закълна, че дори тогава ще бъдем вън от опасност.
Линкс вече се наместваше на мястото на шофьора, като прокарваше дебелите си, бебешки пръсти по захабените от времето контролни бутони. Преди Крозе да спомене, че ще отбие някъде за през нощта, Рашмика си мислеше, че машината ще продължи да се движи на нещо като автопилот, дори и да трябва да намали скоростта. Истински шок й причини новината, че не биха могли да се движат, ако някой не управлява ръчно айсджамъра.
— Мога да покарам и аз — предложи тя. — Никога досега не съм управлявала нещо такова, но ако някой ми покаже…
— Аз ще се справя, скъпа — увери я Линкс. — А и не караме само ние с Крозе. Кълвър може да поеме сутрешната смяна.
— Не бих искала…
— О, не се тревожи за Кълвър — каза Крозе. — Той се нуждае от нещо друго, с което да заеме ръцете си.
Линкс перна усмихнато съпруга си по ръката. Рашмика довърши вече изстиналата си какаова напитка, смъртно уморена, но радостна, че беше изкарала поне първия ден. Не живееше с илюзията, че най-лошата част от пътуването й е приключила, но подозираше, че трябва да гледа на всеки следващ етап като на малка победа. Искаше й се само да може да каже на родителите си да не се тревожат за нея, че до този момент всичко върви добре и че мисли за тях през цялото време. Но се бе заклела пред себе си да не изпраща съобщение вкъщи, преди да е стигнала до кервана.