Крозе я поведе към задната част на айсджамъра, през буботещите му вътрешности. Той се движеше различно под управлението на Линкс. Не защото тя беше по-лош или по-добър шофьор от Крозе, а просто защото стилът й на управление беше съвсем друг. Айсджамърът се мяташе и описваше дълги, безтегловни параболични дъги. Всичко това действаше приспивно, но сънят й беше изпълнен с неспокойни сънища, в които Рашмика падаше безконечно.
Събуди се на другата сутрин от смущаващи и същевременно — добре дошли новини.
— Съобщиха го в новинарската емисия — каза Крозе. — Вече се разчу, Рашмика. Официално си обявена за изчезнала и е започнала операция по издирването ти. Това не те ли изпълва с гордост?
— О — беше единственото, което успя да произнесе тя, питайки се какво се беше случило от предишната нощ насам.
— Това е полицията — намеси се Линкс, която имаше предвид организацията за подкрепа на закона, която разполагаше с правомощия в региона на Вигрид. — Очевидно са изпратили отряди. Има обаче голяма вероятност да се доберем до кервана, преди да са ни открили. Веднъж оставим ли те в кервана, полицията не може да те докосне с пръст.
— Изненадана съм, че са изпратили отряди — промълви момичето. — Не може да се каже, че съм в опасност, нали?
— Всъщност не става дума само за това — заяви Крозе.
Линкс го изгледа.
Какво знаеха те двамата, което Рашмика не знаеше? Внезапно усети напрежение в корема, студена тръпка, която се спускаше надолу по гръбнака.
— Продължавай — каза тя.
— Казват, че искат да те върнат, за да те разпитат — обяви Линкс.
— Задето съм избягала от къщи? Нямат ли нещо по-добро, с което да си заемат времето?
— Не защото си избягала от къщи — отвърна Линкс. И погледна отново съпруга си. — Във връзка със саботажа миналата седмица. Знаеш какво имам предвид, нали?
— Да — отговори момичето, спомнило си кратера на мястото, където бе станало разрушението.
— Казват, че е твое дело — довърши Крозе.
Хела, 2615 година
След като излезе от орбита, Куейч усети как теглото му се увеличава успоредно със забавянето, само до няколко хиляди километра в час, на скоростта на “Дъщерята”. Хела нарастваше, а неравният й терен се приближаваше, за да го посрещне. Ехото на радара — металният подпис — беше все още тук. Както и мостът.
Куейч бе решил да слиза спираловидно, вместо да се устреми право към структурата. Онова, което видя още при първата извивка на спиралата, все още на хиляди километри над повърхността на Хела, беше вълнуващо, като пъзел, който трябва да бъде събран. От по-голяма височина пропастта се виждаше само като сянка — тъмен белег върху лицето на луната. Сега имаше осезаема дълбочина, особено когато я гледаше през увеличителната камера. Цепнатината беше неравномерна: на места се виждаше сравнително плитък наклон до самото дъно, другаде стените представляваха отвесни, покрити с лед скали, които се извисяваха на няколко километра височина, гладки и страховити като гранит. Имаха сивкавия блясък на аспид. Дъното също варираше в широки граници — от плоско като пресъхнало солено езеро до сякаш полудял, разчупен юрган от килнати и преплетени ледени плочи, разделени от тънки като косми авенюта, чисто черни като самурена кожа. Колкото повече приближаваше, толкова повече всичко това наистина се сглобяваше като недовършен пъзел, захвърлен от някакъв раздразнен бог.
Горе-долу на всяка минута проверяваше радара. Ехото все така се долавяше, а “Дъщерята” все още не бе засякла никакви сигнали за предстояща атака. Може би в крайна сметка щеше да се окаже старо желязо. Тази мисъл го смущаваше, защото означаваше, че някой друг вероятно също бе минал близо до моста, без да намери в него нещо толкова забележително, че да съобщи на другите. Или пък беше имал намерение да го направи, но после го беше сполетяло някакво нещастие. Не беше сигурен кой от двата варианта бе по-тревожен.
При завършването на първия кръг от спираловидното спускане беше намалил скоростта до петстотин метра в секунда. Сега се намираше достатъчно близо до повърхността, за да добие представа за състава й. Назъбените планински райони преминаха в гладки равнини. Не всичко беше заледено. По-голямата част от вътрешността на луната беше камениста и повечето от скалната материя беше забита в леда или лежеше върху него. Земята около спящите вулкани бе посипана с пепел. Виждаха се сипеи и остри каменни блокове, големи колкото някои от по-внушителните по размери космически селища. Едни се подаваха изпод леда като копия, наклонени под абсурдни ъгли като кърма на потъващ кораб, други се намираха на повърхността, килнати на една страна като обемни скулптурни съоръжения.