Двигателите на “Дъщерята” работеха на пълни обороти, за да я поддържат срещу гравитацията на Хела. Куейч се спускаше все по-ниско, все по-близо до ръба на пропастта. Над него Халдора се бе превърнала в мрачна тъмна сфера, осветена само с един лимб. Развеселен и с отвлечено за момент внимание, Куейч видя гръмотевичните бури, които се вихреха по притъмнялото лице на газовия гигант. Електрическите дъги се мятаха и гърчеха хипнотично бавно, като змиорки.
Хела все още улавяше светлина от слънцето на системата, но скоро щеше да попадне в сянката на Халдора. Само по една случайност източникът на ехото се намираше върху лицето на Хела, помисли си Куейч, иначе щеше да му бъде спестен впечатляващият спектакъл на надвисналия над всичко газов гигант. Разбира се, ако беше пристигнал в по-късен момент от ротационния цикъл на света, пропастта нямаше да гледа към Халдора. Разликата от сто и шейсет дни беше достатъчна да пропусне тази изумителна гледка.
Блесна още една светкавица. Макар и неохотно, Куейч насочи отново вниманието си към Хела. Намираше се над пукнатината Гинунгагап. Земята се премяташе с невероятна бързина. Въпреки че гравитацията беше едва четвърт от стандартната стойност, Куейч усещаше световъртеж, какъвто би било нормално да изпита на някой по-тежък свят. Беше напълно логично, тъй като спускането бе убийствено дълбоко. Още по-зле — нямаше атмосфера, за да забавя падането на който и да е обект, нямаше гранична скорост, която да създаде поне външен шанс за оцеляване от евентуален инцидент.
Всичко това нямаше значение. “Дъщерята” нито веднъж не беше лъгала очакванията му и надали щеше да го направи сега. Куейч се фокусира върху онова, което бе започнал да изследва, и остави корабчето да се спуска още по-надолу, под нивото на нулевата надморска височина.
Той се обърна и прокара поглед по дължината на процепа. Беше се отдалечил на един-два километра от по-близката му стена, но по-далечната не изглеждаше да се е приближила. Разстоянието между двете не беше еднакво, но тук, на екватора, стените на пропастта не се доближаваха на повече от трийсет и пет километра една до друга. Дълбочината беше най-малко пет-шест километра, а в най-дълбоките си точки достигаше единайсет километра. Цялото това нещо бе дяволски обширно и постепенно Куейч стигна до извода, че няма особено желание да стои дълго вътре в него. Чувстваше се увиснал между разтворените челюсти на капан.
Погледна часовника: оставаха четири часа до появата на “Доминатрикс” иззад далечната страна на Халдора. Четири часа беше много време, очакваше да поеме назад много преди да са изминали.
— Потърпи, Мор — промълви той. — Вече почти не остана.
Но, разбира се, тя нямаше как да го чуе.
Беше влязъл в процепа южно от екватора и сега се движеше към северното полукълбо. Разчупената мозайка на дъното се носеше пред погледа му. В сравнение с далечната стена движението на кораба му почти не се забелязваше, но по-близката стена се плъзгаше достатъчно бързо, за да го ориентира за скоростта на “Дъщерята”. От време на време губеше представа за мащаби и тогава за момент пропастта му се струваше много по-малка. Това бяха опасни мигове, защото най-често именно когато започнеше да изглежда познат, обикновен и приятен, извънземният пейзаж протягаше лапите си и убиваше поддалия се на илюзията.
Внезапно Куейч видя моста, който се появи на хоризонта между издигащите се остро нагоре стени. Сърцето му заби учестено. Сега вече нямаше абсолютно никакво съмнение, ако изобщо бе имало: това не беше природно творение, а бе изработено от разумни същества от лъскави тънки нишки. Съжаляваше, че Моруина не е с него, за да го види.
Записваше през цялото време, докато мостът се приближаваше: извита дъга, която свързваше стените на процепа посредством изумителния филигран на поддържащите части. Нямаше нужда да се бави тук. Едно преминаване под него щеше да бъде достатъчно да убеди Жасмина. Можеха да се върнат после с необходимото оборудване, ако такова беше нейното желание.
Куейч вдигна учудено поглед, докато минаваше под моста. Пътното платно — как иначе можеше да го нарече — прорязваше лицето на Халдора, като светеше леко на фона на тъмния газов гигант. Беше заплашително тънък, напомняше млечнобяла лента. Какво ли щеше да е да го прекосиш пеша.
“Дъщерята” направи рязко отклонение встрани, а интензивността на движението спусна за момент червена завеса пред погледа му.