— Какво… — започна той.
Не се наложи да пита: някой опитваше да го атакува и “Дъщерята” бягаше, както и беше редно да постъпи в такъв случай. Куейч изгуби съзнание, дойде на себе си, отново изгуби съзнание. Пейзажът препускаше наоколо, пулсиращата бяла светлина се връщаше към него, отразена от управляващите двигатели на “Дъщерята”. Нов припадък. Връщащо се на пресекулки съзнание. Ушите му бучаха. Видя моста от поредица остри, несвързани ъгли, като разбъркани моментни снимки. Отдолу. Отгоре. Отново отдолу. “Дъщерята” опитваше да намери убежище.
Нещо не беше наред. Трябваше да се издигнат нагоре и да се махнат оттук, без въпроси. Очакваше се, че “Дъщерята” ще го измъкне от всяка възможна опасност колкото може по-бързо. Това въртене напред-назад, тази нерешителност изобщо не бяха характерни за нея.
Освен ако не беше притисната в ъгъла. Освен ако не можеше да намери път за бягство.
При едно от идванията си в съзнание Куейч видя на конзолата положението на кораба. Обстрелваха го три враждебно настроени обекта. Бяха се появили от ниши в леда, три метални звукови отражения, които нямаха нищо общо с първото.
“Дъщерята на чистача” се разтресе като изтръскващо се мокро куче. Куейч видя пушечните следи от изстреляните от него ракети, които описваха сложни зигзаговидни и спираловидни фигури, като се опитваха да избегнат обстрела на заровените часови. Отново припадна. Този път, когато дойде на себе си, видя малка лавина, която се плъзгаше надолу по едната страна на скалата. Един от атакуващите обекти беше излязъл от строя: поне една от ракетите му бе улучила целта си.
Конзолата премигна. Млечнобелият корпус стана абсолютно черен. Когато се проясни и образът на конзолата се възстанови, на екрана се появиха предупреждения за спешна ситуация, написани с огнени латински букви. Ударът беше лош.
Корабът отново потрепери, излетя нова глутница ракети. Те бяха миниатюрни — с антиматерия с големината на палец, чийто радиус на действие се простираше на километри.
Пак загуби съзнание. Когато дойде на себе си, усети, че пада.
Нова малка лавина — един атакуващ по-малко на дисплея. Последният часови бе все още някъде там, но корабът вече нямаше ракети, с които да го обстрелва. Обаче и другият не стреляше. Може би се беше повредил… или презареждаше.
“Дъщерята” се колебаеше между пороя от възможности.
— Измъкни ме оттук — каза Куейч.
Двигателят незабавно се включи на пълни обороти. Червена пелена отново препречи гледката му, но този път не изгуби съзнание. Корабът се стараеше да задържи кръвта в главата му, така че Куейч да бъде в съзнание колкото се може по-дълго.
Той видя как пейзажът пада надолу, видя моста над себе си.
Тогава нещо друго ги удари. Корабчето замря, двигателят замлъкна за смразяваща частица от секундата. “Дъщерята” се бореше, за да възвърне мощността си, но нещо — някоя особено важна движеща подсистема — явно бе улучена.
Пейзажът увисна неподвижно под него. После започна отново да се приближава.
Падаше.
Настъпи тъмнина.
Куейч падаше косо към вертикалната стена на пропастта, като ту идваше в съзнание, ту го губеше. Реши, че ще умре, че ще се разбие в лъскавата скала в миг на проблясващо разрушение, но в последния момент, току преди удара, “Дъщерята на чистача” използва последните издихания на двигателя си, за да го омекоти.
Сблъсъкът обаче беше сериозен, макар че корпусът се деформирала, ту — хоризонт, ту пък — плоскост, която го притискаше надолу откъм небето. Куейч изгуби съзнание, дойде на себе си и отново припадна. Виждаше как мостът се променя в далечината. Облаци от лед и чакъл все още се белееха по местата на лавините в скалите, където ракетите му бяха улучили атакуващите часови.
И през цялото време Куейч и подобното му на бижу корабче се търкаляха към дъното на пропастта.
Арарат, 2675 година
Васко последва Клавейн и Скорпион към административния комплекс през лабиринт от помещения и коридори без почти никакво човешко присъствие; ескортираше ги Блъд. Васко очакваше всеки момент да му кажат да се връща: разрешителното му като член на „Оръжие на сигурността” определено не важеше тук. Но въпреки че всяка следваща проверка от силите на сигурността беше по-строга от предишната, присъствието му биваше неизменно приемано. А и кой ли би оспорил избора на гост, направен от Скорпион и Клавейн.
Пристигнаха в карантинната точка дълбоко в комплекса — медицински център с няколко току-що застлани легла. В карантинния център ги очакваше лекарят — човек с жълтеникав тен, на име Валенсин. Носеше огромни очила с ромбоидни стъкла. Редките му черни коси бяха пригладени назад на лъскави вълнички. Имаше малка раздърпана чанта с медицински инструменти. Васко никога досега не беше виждал Валенсин, но той беше най-високопоставеният лекар на планетата, така че бе чувал името му.