— Как се чувстваш, Невил? — попита Валенсин.
— Като човек, останал в историята по-дълго, отколкото е добре дошъл — отвърна Клавейн.
— Никога не си си падал по недвусмислените отговори.
Още докато говореше, той измъкна някакъв сребрист апарат от чантата си и засвятка с него в очите на Клавейн, като премигваше зад специалното съоръжение, което сложи пред своите очи.
— Направихме му медицински преглед, докато летяхме със совалката — намеси се Скорпион. — В достатъчно добра форма е. Не е нужно да се тревожиш да не направи нещо скандално, като например да се строполи мъртъв сред нас.
Лекарят изгаси фенерчето.
— Ами ти, Скорпион? Да не би да имаш планове в скоро време да падаш мъртъв?
— Така ще улесня значително живота ти, нали?
— Мигрени?
— Всъщност току-що имах мигрена.
— Ще те погледна по-късно. Искам да видя дали периферното ти зрение се е влошило по-бързо от предвижданията ми. Подобно тичане не е полезно за прасе на твоите години.
— Много мило от твоя страна да ми го напомняш, особено когато нямам избор по въпроса.
— Винаги съм щастлив да бъда на твоите услуги. — Валенсин засия в усмивка и остави инструментариума си встрани. — Така, сега нека изясня едно-две неща. Когато отворите капсулата, не искам никой да се доближава до намиращия се в нея, преди да го прегледам обстойно. Под “обстойно” имам предвид в ограничената степен, наложена от сегашните условия. Ще търся инфекциозни агенти. Ако открия нещо и преценя, че има дори далечна вероятност от неприятни последствия, всеки, който е бил в контакт с капсулата, може да забрави за завръщане в Първи лагер или мястото, което нарича свой дом. Като казвам “неприятни”, не говоря за изфабрикувани чрез генно инженерство вирусни оръжия. Имам предвид нещо толкова разпространено като грипа. Антивирусните ни програми и без това вече са претоварени до краен предел.
— Ясно — каза Скорпион.
Валенсин ги поведе към огромно помещение с висок сводест таван от метални елементи. Вътре се носеше агресивно стерилна миризма. Беше почти празно, като се изключеше групичката от хора и машини в центъра му. Шестима работници, облечени в бяло, се суетяха около нестабилните купища контролна апаратура.
От тавана на тънка метална жица висеше самата капсула, подобна на оловна топка на махало. Тя имаше черен цвят като от обгаряне и яйцевидна форма, и беше много по-малка от очакванията на Васко: изглеждаше прекалено малка, за да побере човек. Нямаше прозорци, но няколко плоскости бяха огънати и разкриваха светещи дисплеи. Васко видя цифри, потрепващи чертички и хистограми.
— Оставете ме да видя — каза Клавейн, като си проправи път между работниците, за да се приближи още до капсулата.
Заради това безпокойство един от работниците, заобиколили капсулата, допусна грешката да погледне смръщено към Скорпион. Той на свой ред го изгледа кръвнишки и оголи свирепо острите си зъби, наследство от прадедите му. В същия момент Блъд даде сигнал на работниците с рязко странично движение на свинското си копито. Те се оттеглиха покорно и изчезнаха в дълбините на комплекса.
Клавейн не даде признак, че е забелязал случилото се. Все още с качулката на главата, анонимен, той се плъзна между препречващите пътя му машини и застана от едната страна на капсулата. Постави много внимателно длан до един от осветените панели, като галеше обгорената и кожа.
Васко предположи, че вече беше безопасно да се вгледа внимателно.
Скорпион, изглежда, беше изпълнен със скептицизъм.
— Намери ли нещо?
— Да — отвърна Клавейн. — Говори с мен. Протоколите са конджоинърски.
— Сигурен ли си? — попита Блъд.
Клавейн се извърна от машината, само тънките косъмчета на брадата му улавяха светлината.
— Да — отговори той.
Сега постави и другата си длан върху противоположната страна на плоскостта, като се протегна, и сведе глава, докато я положи върху капсулата. Васко предполагаше, че е затворил очи, за да се изолира от външни разсейващи фактори, с прорязано от дълбоки бръчки чело поради пределната концентрация. Никой не се обаждаше и мъжът осъзна, че се старае даже да диша безшумно.