Клавейн накланяше глава ту в едната, ту в другата посока, бавно и обмислено, сякаш се опитваше да намери оптималната ориентация за радиоантена. Застопори се в определен ъгъл, тялото му изпъна плата на палтото.
— Определено конджоинърски протокол — потвърди той. Остана в пълна тишина и абсолютно неподвижен в продължение на повече от минута, след което добави: — Мисля, че разпозна в мен друг конджоинър. Не ми дава пълен достъп до системата — поне засега — но ми позволи да използвам някои диагностични функции. Определено няма вид на бомба.
— Бъди много, много внимателен — каза Скорпион. — Не искаме да те отвлекат или нещо още по-лошо.
— Правя всичко възможно — увери го старецът.
— Кога ще можеш да кажеш кой е вътре? — осведоми се Блъд.
— Няма да разбера със сигурност, преди да се отвори. — Макар Клавейн да говореше тихо, гласът му звучеше отчетливо, изпълнен със спокоен авторитет. — Ще ви го кажа обаче още сега: не мисля, че е Скейд.
— Абсолютно ли си сигурен, че е конджоинър? — настояваше Блъд.
— Да. И съм почти сигурен, че някои от сигналите, които долавям, идват от имплантите на намиращия се в капсулата, а не от самата нея. Но не може да е Скейд: тя би се срамувала да има нещо общо с толкова стари протоколи. — Отдели главата си от капсулата и погледна към стоящата малко по-нататък групичка. — Рьомонтоар е. Трябва да е той.
— Можеш ли да различиш мислите му? — попита Скорпион.
— Не, но нервните сигнали, които улавям, са на съвсем ниско ниво, просто рутинни домакински въпроси. Намиращият се вътре вероятно все още е в безсъзнание.
— Или не е конджоинър — заяви Блъд.
— Ще разберем след няколко часа — каза Скорпион. — Но който и да е той, остава проблемът с липсващия кораб
— Защо пък това да е проблем? — поинтересува се Васко.
— Защото намиращият се вътре няма как да е изминал двайсет светлинни години в тази капсула — поясни Блъд.
— Но не може ли да е пристигнал в системата тихо и незабележимо, да е оставил кораба си някъде, където не можем да го видим, и да е взел останалото разстояние с капсулата? — попита Васко.
Блъд поклати глава.
— Пак има нужда от кораб за пътуване вътре в системата, за да вземе последната отсечка от пътя до нашата планета.
— Възможно е обаче да пропуснем присъствието на малък кораб — рече Васко. — Нали?
— Не мисля — обади се Клавейн. — Освен при някакво доста нежелателно развитие на нещата.
ДЕВЕТ
Повърхността на Хела, 2615 година
Когато Куейч дойде в съзнание, висеше с главата надолу. Беше притихнал. Всъщност всичко беше притихнало: корабът, пейзажът, небето. Все едно бе посаден тук преди векове и едва сега отваряше очи.
Но не мислеше, че е възможно да е тук отдавна: спомените му за ужасната атака и зашеметяващото падане бяха съвсем ясни. Истинското чудо обаче не беше, че си спомня тези неща, а че изобщо е жив.
Като се раздвижи съвсем леко в обезопасителните колани, той опита да направи преценка на щетите. Миниатюрният кораб изскърца. Дотам, докъдето стигаше погледът му, а то зависеше от това докъде успява да извие врат — който, изглежда, не беше счупен, виждаше все още стелещи се от една от лавините прах и лед. Всичко беше замъглено, сякаш го гледаше през тънък сив воал. Стелещите се прах и лед бяха единственият източник на движение и то потвърждаваше предположението му, че не беше останал в безсъзнание повече от няколко минути. Виждаше също така единия край на моста, прекрасната, мамеща окото сложност на резбата на неговите подпори. Последва миг на тревога, като видя разбитата си артилерия, когато всъщност трябваше да се притеснява за това, което го беше докарало дотук. Мостът беше огромен, но същевременно изглеждаше деликатен като хартия. Нямаше доказателства, че му бе нанесъл някакви поражения. Явно беше по-стабилен и устойчив, отколкото изглеждаше.
Корабът изскърца отново. Куейч не можеше да види ясно земята. Корабът се беше приземил с главата надолу, но дали беше стигнал дъното на пукнатината Гинунгагап?
Погледна към конзолата, но не успя да се фокусира както трябва в нея. Не можеше, както установи сега, след като обърна внимание на този факт, да се фокусира почти върху нищо. Положението не беше толкова лошо, когато затвореше лявото си око. Възможно беше ускорението да бе причинило отлепване на ретината. “Дъщерята” беше готова да причини поправима вреда от този род, само и само да го върне жив.
С отворено дясно око Куейч се вгледа в конзолата. Там преобладаваше червеният цвят — написаното на латиница съобщаваше за системни дефекти — но имаше и много угаснали участъци, които трябваше да светят. Очевидно “Дъщерята” бе пострадала сериозно — не само механиката, а и кибернетичната й сърцевина. Корабът беше в кома.