Той се опита да каже нещо.
— Промяна в стратегията. Приготви се за тръгване.
Не се случи нищо. Разпознаването на гласа му може би беше сред изгубените способности. Или пък корабът не беше в състояние да направи нищо повече.
Все пак, за да бъде сигурен, Куейч повтори:
— Промяна в стратегията. Приготви се за тръгване.
Отново не се случи нищо. “Затвори тази страница на изследванията си” — помисли си той.
Раздвижи се отново, размърда едната си ръка, докато успя да напипа табло за тактилен контрол. Движението му причиняваше дискомфорт, но това беше по-скоро дифузната болка от натъртване, отколкото острота на счупени или извадени от ставите крайници. Можеше дори да движи краката си без особено неприятни усещания. Острата болка, която го прободе в гърдите обаче не говореше добре за състоянието на ребрата му, но дишането му изглеждаше достатъчно нормално, а и нямаше странни усещания никъде другаде в гърдите или корема. Ако травмите му се ограничаваха само с няколко счупени ребра и една отлепена ретина, значи наистина се беше отървал леко.
— Винаги си имал късмет, копеле — рече си той, докато пръстите му пробваха различните ръчки и лостове на таблото за тактилен контрол.
Всяка гласова команда имаше мануален еквивалент; просто трябваше да си припомни правилните комбинации от движения.
Успя. Единият пръст тук, палецът — там. Натисна. Натисна отново.
Корабът се закашля. Червени букви замигаха моментално там, където само допреди миг нямаше нищо.
Това беше добре. В старото момиче все още имаше живот. Опита пак. Корабът се закашля и затананика, като се опитваше да се рестартира. Премигна червена светлина, после — нищо.
— Хайде — промълви през стиснатите си зъби Куейч.
Опита отново. Третият път беше на късмет, нали? Корабът запелтечи, като че ли потрепери. Червените надписи се появиха отново, избледняха, пак се появиха. Други части на дисплея се промениха: корабът изпробваше функционалността си при излизането си от кома.
— Много добре — заяви Куейч, докато корабът се гърчеше, възвръщайки формата на корпуса си — вероятно не преднамерено, просто рефлекторно пренастройване по стария профил. В бронята зачатка чакъл, отделен от земята при този процес. Корабът се наклони с няколко градуса и полезрението на Куейч се промени.
— Внимателно… — каза той.
Беше прекалено късно. “Дъщерята на чистача” започна да се търкаля, падайки от ръба, на който временно се бе закрепила. Куейч успя да зърне дъното, до което оставаха все още поне сто метра, но което се приближаваше с голяма скорост.
Субективното време разтегна падането до цяла вечност.
После се удариха в дъното. Макар да не изгуби съзнание, поредицата от удари при падането го накара да се чувства така, сякаш някой го стиска в челюстите си и го блъска в земята, за да го убие.
Изохка. Този път беше малко вероятно да се отърве така леко. Усещаше силен натиск върху гърдите си, сякаш някой беше сложил върху тях наковалня. Най-вероятно счупените ребра бяха поддали. А това щеше да му причинява силна болка при всяко движение. Но все още беше жив. Този път “Дъщерята” се беше приземила с главата нагоре. Отново виждаше моста, който му напомняше сцена в туристическа брошура. Сякаш Съдбата непрекъснато го поставяше лице в лице с онова, което бе причина за цялата тази каша.
Повечето червени части на конзолата отново бяха изгаснали. Виждаше отражението на изуменото си лице зад фрагментираните надписи на латиница, с дълбоки сенки под скулите и в очните ябълки. Беше виждал подобен образ веднъж: лицето на някаква религиозна фигура, изгорена в напоения с балсамиращи вещества саван. Просто скица на лице, като че ли нарисувана с дебели линии с въглен.
Индоктриналният вирус се размърда в кръвта му.
— Рестартирай — каза той и от устата му изхвърчаха изпочупени зъби.
Не последва нищо. Куейч потърси опипом таблото за тактилен контрол, намери същата последователност от команди и ги приложи. Нищо не се случи. Опита отново — знаеше, че няма друг избор. Нямаше как да пробуди кораба по друг начин при дадените обстоятелства.
Конзолата премигна. Нещо все още беше живо, все още имаше някакъв шанс. Той продължи да дава командата за събуждане и всеки път по някоя система излизаше от съня, но след осмия или деветия път не се случи нищо. Не смееше да продължава от страх да не изчерпи останалите запаси на кораба или да изложи на стрес все още живите системи. Просто трябваше да се задоволи с това, с което разполага.