Затвори лявото си око и прегледа червените съобщения: беглият поглед му показа, че “Дъщерята на чистача” не бързаше заникъде. Най-важните за полета системи бяха разрушени при атаката, второстепенните бяха смазани при сблъсъка със стената и дългото търкаляне /по земята. Красивият му, скъпоценен личен кораб беше унищожен. Дори на механизмите за самовъзстановяване сега щеше да им бъде трудно да го поправят и то при положение че можеше да чака месеци, докато си свършат работата. Но сигурно трябваше да бъде благодарен, че “Дъщерята” го бе опазила жив; в това отношение беше оправдала надеждите му напълно.
Огледа отново надписите. Автоматичният сигнал за бедствие работеше. Радиусът му на действие щеше да бъде ограничен от ледените стени от двете страни, но нищо не пречеше на движението му нагоре… освен, разбира се, газовият гигант, който беше разположил между себе си и Моруина. След колко време тя щеше да се появи иззад осветената част на Халдора?
Погледна към единствения работещ хронометър на кораба. Четири часа до появата на “Доминатрикс” иззад газовия гигант.
Четири часа. Можеше да издържи. “Доминатрикс” щеше да улови сигнала за бедствие веднага щом излезеше иззад Халдора и щеше да му бъде нужен около час, докато се добере до него. По принцип не би рискувал да остави кораба да се доближи толкова до едно потенциално опасно място, но в случая нямаше друг избор. Освен това се съмняваше, че сега вече има причина да се притеснява заради скритите часовои: беше унищожил два от трите, а третият, изглежда, бе изчерпал енергията си, иначе досега да го беше обстрелял отново.
Четири часа плюс още един, докато стигне до него: общо пет. Само те го деляха от сигурността. Предпочиташе да се измъкне от цялата тази каша още сега, в този миг, но и не можеше да се оплаче, особено след като беше казал на Моруина, че ще трябва да издържи шест часа без връзка с него. Трябваше да си признае, че тогава беше мислил по-малко за нейната сигурност и повече как да не губи никакво време. Е, сега получаваше доза от собственото си лекарство, нали? По-добре беше да го приеме като мъж.
Пет часа. Нищо. Дреболия.
Тогава забеляза един от другите надписи върху дисплея. Премигна, отвори и двете си очи с надеждата, че не е видял добре заради зрението си. Но нямаше грешка.
Корпусът беше пукнат. Процепът сигурно беше много малък: колкото косъм. При нормални обстоятелства щеше да бъде затворен дори без да разбере за него, но при толкова много увреждания на кораба обичайните операционни системи не действаха. Бавно, достатъчно бавно, за да не го усети все още, налягането на въздуха падаше. “Дъщерята” правеше всичко възможно да запълва недостига със запасите от въздух под налягане, но това не можеше да продължава безкрайно.
Куейч пресметна — запасите щяха да бъдат изчерпани след два часа.
Нямаше да издържи до пристигането на “Доминатрикс”.
Имаше ли значение дали щеше да изпадне в паника? Започна да размишлява над този въпрос с чувството, че е много важно да разбере отговора. Не само беше хванат като в капан в запечатано помещение с ограничено количество кислород, бавно заместван от издишвания от него самия въглероден двуокис. Въздухът се процеждаше през цепнатина в корпуса и това щеше да става независимо от бързината, с която той използва кислорода за дишане. Дори да поемеше само веднъж въздух през следващите два часа, за следващото вдишване пак нямаше да е останало нищо. Проблемът му не идваше от изчерпването на кислорода, а от изтичането на атмосферата. След два часа щеше да се озове сред пълен вакуум, като онзи, за който някои хора плащаха пари. Казваха, че причинявал болка през първите няколко секунди. Но за него преходът към липсата на въздух щеше да се осъществи постепенно. Щеше да изгуби съзнание или по-вероятно — да умре дълго преди това. Може би в някой момент от следващите деветдесет минути.
Но вероятно нямаше да навреди да не изпада в паника, нали? Може би дори щеше да промени незначително нещата в зависимост от подробностите около изтичането на въздух. Ако въздухът преминаваше през системата за рециклиране, тогава сигурно щеше да бъде от помощ да го използва възможно най-бавно. Тъй като не знаеше къде е процепът, можеше да предположи, че наличието или липсата на паника щеше да се отрази отрицателно или благоприятно върху вероятната продължителност на живота му. Двата часа можеха да се удължат до три… трите до четири, ако имаше наистина голям късмет и беше готов да понесе известно увреждане на главния мозък. А четири можеха, но само можеха, да се удължат до пет.