Само се заблуждаваше. Разполагаше с два часа. Два часа и половина беше абсолютният лимит. “Паникьосвай се колкото си искаш” — рече си той. Това нямаше да промени абсолютно нищо.
Вирусът усети страха му. Започна да го преглъща на големи глътки, хранейки се с него. Когато Куейч опита да задържи паниката на разстояние, тя се надигна и порази рационалната му мисъл.
— Не — заяви той. — Нямам нужда от теб точно сега.
Но може би имаше. Каква полза от ясния ум, ако не можеш да направиш нищо, за да се спасиш? Вирусът поне щеше да му позволи да умре с илюзията, че се намира в присъствието на нещо по-голямо от самия Куейч, нещо, което милее за него и ще бди над него, докато си отива.
Само че вирусът не се интересуваше от нищо. Той щеше да го залее с присъщите си качества, независимо дали това му допадаше или не. Единственият звук беше собственото му дишане и от време на време — шумът от посипалите се ледени парченца, които продължаваха да валят отгоре му, отделени от високите части на пропастта при падането на “Дъщерята”. Нямаше какво друго да гледа освен моста. Но в тишината чуваше далечна органова музика. Засега беше тиха, но се приближаваше. Знаеше, че когато дойде съвсем, страховитото й кресчендо щеше да изпълни душата му с радост и ужас. И макар мостът да изглеждаше почти както преди, Куейч започваше да вижда началото на стъклописно великолепие по черното небе над него — квадрати, правоъгълници и ромбове в пастелна светлина започваха да проблясват в мрака като прозорци към нещо по-просторно и велико.
— Не — промълви той, но този път съвсем неуверено.
Мина един час. Системите изоставяха призрака, части от червените надписи напускаха конзолата. Нищо, което се развалеше оттук нататък, нямаше да промени особено шансовете за оцеляване на Куейч. Корабът нямаше да го спаси от мъките, като се взриви, колкото и безболезнено и бързо да беше това. “Не — помисли си Куейч. — “Дъщерята на чистача” щеше да направи всичко, на което беше способна, за да поддържа живота му до последната спорадична глътка въздух. Машината не беше в състояние да осъзнае пълната безполезност на упражнението. Тя щеше да продължава да изпраща сигнала за бедствие, въпреки че Куейч щеше да бъде мъртъв от два-три часа, когато “Доминатрикс” го получеше.
Той се засмя: винаги беше мислил за “Дъщерята” като за изключително умна машина. Според стандартите на повечето летателни апарати и определено на онези от тях, които не се управляваха от субперсона в гама ниво, това вероятно наистина беше така. Но когато се сведеше до най-същественото, положението малко се променяше.
— Съжалявам, корабе — рече той.
И се засмя отново, само че този път смехът премина в поредица ридания на самосъжаление.
Вирусът не помагаше. Беше се надявал, че ще му помогне, но чувствата, които предизвикваше, бяха твърде повърхностни. Когато имаше най-голяма нужда от тяхната помощ, усещаше, че фасадата им е всъщност тънка като хартия. Вирусът гъделичкаше онези части от главния мозък, които предизвикваха чувства като от религиозни преживявания, но това не означаваше, че е в състояние да изключи другите части на ума, които разпознаваха изкуствения произход на въпросните чувства. Той наистина се усещаше в присъствието на нещо свещено, но същевременно знаеше, с пълната яснота на съзнанието, че това се дължи на невроанатомията. Нищо не беше всъщност с него: органовата музика, витражите по небесните прозорци, усещането за близост с нещо огромно, безвременно и безкрайно състрадателно се обясняваха с невронни връзки, със задействане на потенциални, синаптични празнини.
В момента, когато имаше най-голяма нужда, когато желаеше най-силно тази утеха, тя го беше предала. Той беше чисто и просто един безбожник с вкаран в кръвта вирус, чийто въздух свършваше, чието време изтичаше, в свят, на който беше дал име, което скоро щеше да бъде забравено.
— Извинявай, Мор — промълви той. — Всичко оплесках. Направо пратих всичко по дяволите.
Замисли се за нея, толкова далече от него, толкова недостижима… и тогава се сети за майстора на стъкла.
Отдавна не му беше идвало наум за него, но пък и беше минало доста време откакто бе изпитал сам това. Как му беше името? Тролхатан, точно така. Беше го срещнал в микрогравитационно търговско преддверие на Пигмалион — една от луните на Парсифал, около Тау Цети.
Провеждаше се демонстрация по надуване на стъкло. Занаятчията Тролхатан беше дезертирал бивш скайджак с крайници с щепсели за включване към електрическата мрежа и лице, покрито като че ли с консервирана слонска кожа, осеяна с кратери по местата, където причинените от радиационни попадения меланоми бяха отстранени неумело. Тролхатан правеше приказни произведения от стъкло: ефирни като дантела неща, изпълващи цели стаи, някои от които толкова деликатни, че не можеха да издържат дори меката гравитация на една по-голяма луна. Творбите му бяха винаги различни. Имаше триизмерни стъклени планетариуми, които подлагаха окото на стрес с болезненото си изящество. Имаше ята от стъклени птици, хиляди птици, свързани с невъзможно фини връзки между крайчетата на крилете си. Имаше пасажи от хиляди риби, като стъклото на всяка една от тях беше пронизано с най-изтънчени нюанси в жълто и синьо, а перките им с розови краища можеха да разбият и най-закоравялото сърце с деликатната си полупрозрачност. Имаше ескадрони от ангели, схватки между галеони от епохата на бойните платноходи, фантастични сцени от най-големите космически битки. Някои от творенията му бяха почти мъчителни за гледане от страх да не би със самия акт на наблюдението да бъде нарушен тънкият баланс на играта на светлосенките през тях, или пък да не би така да бъде разширена някоя невидима до този момент пукнатинка. Веднъж едно цяло стъклено творение на Тролхатан действително бе експлодирало спонтанно по време на откриването му за публиката, като най-големите парченца не надвишаваха размерите на бръмбар. Никой не беше сигурен дали това всъщност не бе част от замисления ефект.