Всички обаче бяха единодушни, че неговите произведения на изкуството бяха скъпи. Самата им покупка не беше евтина, но транспортът им беше станал повод за много анекдоти. Само изнасянето на едно от тях от Пигмалион можеше да доведе до банкрут скромна демаршистка държава. При умело пакетиране те можеха да издържат на умерено ускорение, но всички опити за пренасяне на творение на Тролхатан между слънчеви системи бяха завършвали с много изпочупено стъкло. Единствените му оцелели творби се намираха все още в системата Тау Цети. Цели семейства се бяха преселили в Парсифал, само за да могат да притежават негови произведения и да се хвалят с тях.
Говореше се, че някъде в междузвездното пространство бавно движещ се автоматично управляван кораб носел стотици от неговите творби, пълзейки към друга система — коя точно зависеше от това с кого разговаряш — с няколко процента от светлинната скорост, в изпълнение на направена преди десетилетия поръчка. Твърдеше се също така, че който измисли как да пресрещне и да ограби този кораб, без да разбие творенията на Тролхатан, ще забогатее повече, отколкото е прилично.
В епохата, когато практически всичко можеше да се произвежда на пренебрежимо ниска цена, ръчно произведените творби с неопровержим произход бяха сред малкото останали “ценни” неща.
Куейч възнамеряваше да мине през някой пазар на произведения на Тролхатан по време на престоя си на Парсифал. За кратко дори се захвана с един занаятчия, който смяташе, че може да прави качествени имитации, като използва миниатюрни слуги, за да превърне в произведение на изкуството голям колкото стая стъклен блок. Куейч бе видял резултатите от усилията им: бяха добри, но не чак толкова. В призматичното качество на истинската творба на Тролхатан имаше нещо, което нищо друго на света не бе в състояние да имитира. Беше като разликата между леда и диаманта. Във всеки случай, частта с произхода беше убиецът. Освен ако някой не премахнеше Тролхатан, пазарът нямаше да приеме фалшификатите.
Куейч се навърташе около Тролхатан, когато видя демонстрацията. Искаше да разбере дали може да открие някакъв недостатък, с който да заклейми майстора на стъкло, за да го накара да преговаря с него. Ако Тролхатан можеше да бъде убеден да се прави, че не забелязва имитациите, когато наводнят пазара — като каже, че не си спомня да ги е правил, но и не си спомня да не ги е правил — тогава можеше да извлече нещо от слуховете.
Тролхатан обаче беше недосегаем. Той никога не казваше нищо и не се движеше в обичайните артистични среди.
Той просто правеше творби от стъкло.
Поразен, но във всеки случай с намалял ентусиазъм, Куейч остана достатъчно дълго, за да види част от демонстрацията. Студеният му безстрастен интерес към практическия въпрос за цената на изкуството на Тролхатан бързо отстъпи място на страхопочитание към онова, за което всъщност ставаше дума.
Тролхатан демонстрираше създаването на малка творба, а не на някое от големите си като стая творения. Когато Куейч пристигна, той вече беше изработил невероятно, носещо се във въздуха растение с полупрозрачно зелено стъбло и листа, както и много цветове с форма на рог в блед рубинен цвят. А сега Тролхатан твореше нещо в бляскавосиньо до един от цветовете. Куейч не разпозна веднага формата, но когато майсторът започна да вае невероятно фината извивка на насочена към цвета човка, Куейч разпозна колибри. Кехлибарената дъга на човката отстоеше на разстояние колкото ширината на човешки пръст от цвета и Куейч реши, че цветето и птицата ще се носят във въздуха едно до друго, без да са свързани. Но в този миг ъгълът на светлината се промени и той осъзна, че между върха на човката и близалцето на цвета се простира невъобразимо тънка стъклена линийка, златна нишка като последния лъч светлина при планетарен залез, и че това, което вижда, е езичето на колибрито, направено от стъкло.