Ефектът очевидно бе точно премислен, тъй като другите наблюдатели забелязаха езика горе-долу в същия миг. Никаква следа от емоция не можеше да се види върху онези части от лицето на Тролхатан, които все още бяха в състояние да изобразяват подобно нещо.
В този момент Куейч се изпълни с презрение към майстора на стъкло. Изпълни се с презрение към тщеславието на неговия гений, защото обмислената и пълна липса на емоции беше също толкова достойна за порицание, колкото и показната гордост. Същевременно изпита нарастващо възхищение заради номера, на който току-що бе станал свидетел. Какво ли щеше да бъде, запита се той, да внесеш зрънце от чудото в живота, в ежедневието? Наблюдателите на Тролхатан живееха в епоха на чудеса. Но зърването на езичето на колибрито беше определено най-изненадващото и прекрасно нещо, което някой от тях бе съзирал от много време.
Това определено беше така за Куейч. Едно късче стъкло го беше потресло до дъното на душата му, когато най-малко го беше очаквал.
И сега Куейч се сети за езичето на колибрито. Винаги, когато беше принуден да остави Моруина, си представяше, че ги свързва нишка от разтягащо се разтопено стъкло със златист оттенък, източена до прекрасната деликатност на езиче на колибри. С разстоянието нарастваха и тънкостта, и присъщата изящност на езичето. Докато беше в състояние да държи този образ в съзнанието си и да се чувства все още свързан с нея, изолацията му не му се струваше пълна. Продължаваше да я усеща посредством стъклото, нишката потрепваше в синхрон с нейното дишане.
Но сега нишката изглеждаше по-тънка и по-крехка откогато и да било и Куейч не мислеше, че може да усети дишането й.
Погледна часовника: беше минал още половин час. В най-добрия случай не му оставаше въздух за повече от трийсет-четирийсет минути. Плод на въображението му ли беше или въздухът наистина започваше да се разрежда и да излъчва мирис на застояло?
Хела, 2727 г.
Рашмика видя кервана преди другите. Беше на половин километър напред на същия път, по който се движеха, но засега оставаше полускрит зад поредицата от ледени скали. Като че ли се движеше много бавно в сравнение с превозното средство на Крозе, но щом наближиха, момичето си даде сметка, че това не е вярно: превозните машини на кервана бяха много по-големи и именно поради размерите си сякаш напредваха тромаво.
Керванът се състоеше от петдесетина машини, простиращи се почти четвърт километър. Те се движеха в две близо разположени успоредни колони, като дистанцията помежду им бе не повече от един-два метра. Според Рашмика нямаше две еднакви, макар в няколко случая да се виждаше, че е възможно превозните средства да са били идентични в началото, преди собствениците им да са започнали да махат едни части и да добавят други и изобщо да се отнасят не особено мило с тях. Горната им част представляваше безредие от стърчащи добавки, закрепени със скеле от подпори. Навсякъде, където беше възможно, със спрей бяха изрисувани еклектични символи, често в сложни поредици, които издаваха преминаването на хората от една църква към друга. Върху покривите на много от машините в кервана бяха закрепени огромни повърхности с бляскави вентили, наклонени под абсолютно един и същ ъгъл. От стотиците отвори излизаше пара.
Повечето от тях се движеха на високи като къщи, шест или осем колела. Няколко други бяха с тежки вериги или комплект от ритмично движещи се крака. Две от превозните средства използваха същия тип ритмично движение като при каране на ски както айсджамъра на Крозе. Едно се придвижваше като шейна, благодарение на изтласкващите вълни на сегментираното си механично тяло. Но въпреки цялото това разнообразие всички машини успяваха да поддържат еднакво темпо. Целият ансамбъл се движеше с такава координирана точност, че процепите между двете колони бяха свързани с тунели и мостчета. Те скърцаха и се огъваха, когато в разстоянието се появеше разлика, равняваща се на част от метъра, но тя никога не ставаше толкова голяма, че да причини счупването им.