— Мръсни същества.
— Маймуните или скътлърите?
— И двете.
— Аз не бих бил толкова краен, приятел. Все пак скътлърите ти плащат надницата.
Ще ти дадем петдесет общоцърковни кредитни единици за него, Крозе. Не повече.
— Петдесет екю? Вече ми се подигравате.
— Това е един отвратителен предмет, служещ за отвратителна цел. Петдесет екю са… доста щедро предложение.
Крозе погледна към Рашмика. Това бе само кратък поглед, но тя бе готова за него. Системата, която бяха разработили, беше съвсем семпла: ако събеседникът на Крозе казваше истината, тоест ако това наистина беше най-доброто предложение, което беше готов да направи, момичето побутваше листа хартия малко по-близко до центъра на масата. В противен случай го придърпваше към себе си на все такова малко разстояние. Ако реакцията на човека беше неопределена, не правеше нищо. Това обаче се случваше рядко.
Крозе приемаше винаги сериозно преценката й Ако не можеше да се надява на по-добро от току-що направеното предложение, той не хабеше енергия, опитвайки да убеди събеседниците си да увеличат цената. Но пък ако според Рашмика бяха склонни да я повишат, им изваждаше душата.
При въпросните преговори купувачът лъжеше. След бърза престрелка с предложения и контрапредложения, двете страни успяха да се споразумеят.
— Бива си ги твърдостта и решителността ти — заяви с видимо неудоволствие купувачът, преди да му напише бележка за седемдесет екю, които можеха да бъдат употребени само на територията на кервана.
Крозе я сгъна грижливо и я постави в джоба на ризата си.
— Удоволствие беше да работя с теб, приятел.
Той имаше още скътлърови предмети за почистване, както и няколко неща, които биха могли да послужат за съвсем други функции. От време на време се появяваше на преговорите с нещо, което донасяше с помощта на Линкс или Кълвър. То можеше да е някаква мебел или по-голям домакински уред. Скътлъровите оръжия бяха рядкост и, изглежда, имаха само церемониална стойност, но се продаваха най-добре. При един случай той продаде нещо, което приличаше на седалка за скътлърова тоалетна чиния. За нея получи само трийсет и пет екю: предостатъчно за спомагателен мотор според самия Крозе.
Рашмика се стараеше да не изпитва прекалено съжаление към него. Ако искаше да си осигурява най-добрите находки при разкопките, за които се плащаха три- и четирицифрени суми, Крозе трябваше да преосмисли отношението си към останалата част от Вигридската общност. Но истината беше, че той обичаше да обикаля по периферията.
Така изминаха два дни. На третия купувачите изведнъж поискаха Крозе да е сам по време на преговорите. Рашмика нямаше представа дали бяха отгатнали тайната й. Доколкото знаеше, нямаше закон срещу това да преценяваш умело дали хората срещу теб лъжат. Може би просто не им се беше понравила, както ставаше често, когато хората усетеха особената чувствителност на възприятията й.
Това не я смущаваше. Беше помогнала на Крозе, по този начин му беше платила малко повече в добавка към скътлъровите реликви за помощта, която й беше оказал. Все пак той бе поел допълнителен, непредвиден риск, когато научи, че полицията я преследва.
Не, нямаше нищо, което да й тежи на съвестта.
Арарат, 2675 г.
Хури се възпротиви, когато я отведоха от капсулата в медицинския пункт.
— Нямам нужда от преглед — обяви тя. — Трябва ми само лодка, оръжие, инкубатор и някой, който борави добре с нож.
— О, мен ме бива с ножа — обади се Клавейн.
— Моля те, приеми ме сериозно. Ти вярваше на Иля, нали?
— С нея имахме определени уговорки. Взаимното доверие нямаше почти нищо общо с това.
— Но уважаваше преценките й?
— Така мисля.
— Е, тя ми се доверяваше. Това не ти ли е достатъчно? Нямам някакви прекалени изисквания, Клавейн. Не моля за кой знае какво.
— Ще обмислим молбата ти, когато му дойде времето — отвърна той, — но не преди да бъдеш прегледана.
— Само че няма време — каза тя, но по тона й стана ясно, че бе изгубила спора и осъзнава много добре това.
В медицинския пункт доктор Валенсин чакаше с двама възрастни медицински слуги от централното машинно отделение. Роботите с лебедови шии бяха в мрачния зелен цвят на институцията и се движеха върху съскащи пиедестали с въздушни възглавници. Много специализирани ръце излизаха от слабите им тела, наподобяващи шахматни фигурки. Лекарят щеше да наблюдава внимателно машините, докато си вършеха работата: ако ги оставеха сами, те имаха неприятния навик разсеяно да превключват на режим за извършване на аутопсия.