— Не знам — отговори Хури. — Дори не си спомням да съм го споменавала.
ДВАНАЙСЕТ
Хела, 2727 година
Квестор Джоунс беше предизвестен да очаква нов гост в кервана си. Предупреждението дойде директно от Неизменния път, с официалните печати на Клоктауър. Малко по-късно малък космически кораб — едноместна совалка с форма на раковина, очевидно производство на ултрите — се плъзна над процесията от коли.
Машината с подобен на рубин корпус увисна изнервящо с майсторски балансирана скорост над кервана, който продължаваше движението си. После се сниши и кацна върху главната площадка за тази цел. Корпусът се отвори и от люка й се появи фигура в скафандър. Тя се поколеба, бръкна в кабината и измъкна оттам бастун и малък бял куфар. Камери улавяха всяко нейно движение от различни ъгли, докато се движеше нататък по кервана, отваряйки с клоктауърските си ключове врати, през които обикновено не можеше да се мине, като после ги затваряше грижливо след себе си. Вървеше изключително бавно, давайки на квестора възможност да упражни въображението си. От време на време почукваше с бастуна си по някой елемент на кервана или спираше, за да прокара скритата си в ръкавица длан по някоя стена и да огледа после дали по пръстите му има прах.
— Това не ми харесва, Ментово бонбонче — каза квесторът на настанилото се върху бюрото му същество. — Никога не е на добро, когато ти изпратят някой от там, особено пък само с едночасово предупреждение. Означава, че искат да ме изненадат. Означава, че подозират нещо.
Създанието бе заето с купчината семена, които квесторът бе оставил върху масата. Беше завладяващо да го наблюдаваш как се храни и после се почиства. Черните му фасетъчни очи — при нужното осветление се оказваше, че всъщност имат изключително тъмен, лъскав пурпурен цвят — блестяха като редки минерали.
— Кой може да е това, кой… — забарабани с пръсти по масата квесторът. — Ето ти още малко семена. Бастун. Кого познаваме, който да се движи с бастун?
Съществото го погледна, сякаш се готвеше да си даде мнението. После се зае отново с дъвченето, увило опашка около преспапието.
— Това не е на добро, Ментово бонбонче. Чувствам го.
Квесторът се гордееше, че управлява със здрава ръка кервана си.
Правеше това, което иска църквата от него, но във всяко друго отношение не си навираше носа в делата на катедралата. Керванът му винаги се връщаше на Пътя навреме за уговорените срещи и рядко без значителен брой поклонници, пътуващи работници и произведения на скътлърите. Той се грижеше за своите пасажери и клиенти, без да търси по никакъв начин приятелството или благодарността им. Не се нуждаеше нито от едното, нито от другото. Имаше си отговорностите, имаше си и своето Ментово бонбонче, и единствено това беше от значение.
Напоследък нещата не бяха така добри, както в миналото, но това важеше за всички кервани и ако си бяха набелязали някого за наказание, много други го заслужаваха в несравнимо по-голяма степен от квестора. Освен това църквата трябва да бе доволна от работата му за нея през последните няколко години, иначе нямаше да разрешава на кервана му да се разрасне толкова и да се движи по толкова важни търговски пътища. Радваше се на добри взаимоотношения с официалните представители на катедралата, с които имаше вземане-даване, и — въпреки че никой от тях нямаше да го признае — със своята справедливост при работата си с търговци като Крозе. Каква тогава беше целта на подобна изненадваща визита?
Надяваше се да няма нищо общо с кръвта. Добре известен факт беше, че колкото повече се приближаваш до бизнеса на катедралите, толкова по-вероятно е да влезеш в контакт с агентите от Министерството на кръвните дела, клерикалната организация, разпространяваща в буквалния смисъл кръвта на Куейч. Знаеше, че Министерството на кръвните дела е орган на Клоктауър. Но толкова далече от Пътя кръвта на Куейч течеше разредена. Трудно беше да се живее в провинцията, извън желязното убежище на катедралите. Човек трябваше да мисли за замръзнали водопади и гейзери. Нуждаеше се от безстрастен и ясен ум, а не от химическата набожност на един индоктринален вирус. Но какво щеше да прави, ако официалната политика беше променена и в резултат радиусът на действие на Министерството на кръвните дела беше разширен?
— Дали този Крозе не носи винаги нещастие — продължи да умува квесторът. — Не трябваше да го пускам в кервана на един толкова късен етап от пътя ни. Трябваше да го отпратя с подвита опашка. Той е чисто и просто един негоден за нищо лентяй.