Ментово бонбонче вдигна поглед към него, а малката уста изрече:
— Нека безгрешният хвърли първия камък.
— Да, благодаря ти, Ментово бонбонче. — Квесторът отвори чекмеджето на бюрото си. — Защо не дойдеш тук, докато се видим с посетителя? И си дръж плювалника затворен.
Посегна към създанието, готов да го свие във форма, която да му позволи да се побере в чекмеджето. Но вратата на офиса му се отвори рязко — шперцът на непознатия ставаше дори на нея.
Фигурата със скафандъра влезе, спря и затвори вратата след себе си. Подпря бастуна си на масата и постави бялото куфарче на пода. После посегна нагоре и разкопча херметичната закопчалка на шлема си. Шлемът беше в стил рококо, с барелефи на фантастични същества около визьора. Плъзна го назад по главата си и го остави на масата.
За своя изненада квесторът установи, че не познава новодошлия. Очакваше да види някой от познатите представители на църквата, с които обикновено имаше работа, но този виждаше за първи път.
— Може ли да поговорим, квесторе? — попита новодошлият и посочи стола от своята страна на бюрото.
— Да, да — побърза да се съгласи квестор Джоунс. — Заповядайте, седнете. Как мина ъъъ…?
— Пътуването ми от Пътя дотук? — Мъжът премигна, сякаш за момент попаднал под наркозата на извънредно безинтересния въпрос на своя домакин. — Незабележително. — После погледна към съществото, което квесторът не бе успял да скрие. — Ваше е, така ли?
— Моето Мен… Ментово бонбонче. Моето Ментово бонбонче. Домашният ми любимец. Моят.
— Генетична играчка, нали? Нека отгатна: една част наподобяващо пръчица насекомо, една част хамелеон, една част някакъв бозайник?
— В него има котка — отвърна квесторът. — Определено има котка. Нали така, Ментово бонбонче? — Побутна част от семената към посетителя си. — Бихте ли искали да ъъъ…?
За изненада на квестора, който всъщност и не беше съвсем сигурен защо изобщо беше му го предложил, непознатият взе щипка от семената и доближи разтворената си длан си към главата на Ментово бонбонче. Направи го много меко. Човката на създанието започна да поглъща семената, едно по едно.
— Очарователно — заяви мъжът, без да помръдва ръката си. — Бих си взел и аз, но чувам, че е много трудно да се сдобиеш с такова нещо.
— И е истински ад да ги запазиш здрави — отвърна неговият домакин.
— Не се и съмнявам. Е, а сега по работа.
— По работа — кимна квесторът.
Новодошлият имаше дълго, слабо лице с много плосък нос и силни челюсти. Бялата коса стърчеше направо от челото му, твърда като четка и с математическа точност възпроизвеждаше на темето формата на самолет, сякаш бе срязана с лазер. На осветлението в помещението тя блестеше с леко синкаво сияние. Непознатият носеше закопчаваща се отстрани туника с висока яка с емблемата на Клоктауър: странния, подобен на мумия скафандър, от чиито пукнатини струеше светлина. Нещо в него обаче караше квестора да се съмнява, че е духовно лице. Не му намирисваше на човек с кръвта на Куейч във вените. В такъв случай трябва да беше високопоставен технически служител.
— Не искате ли да знаете името ми? — попита мъжът.
— Само ако искате да ми го кажете.
— Но все пак сте любопитен?
— Предупредиха ме да очаквам посетител. Това е единственото, което е необходимо да знам.
Непознатият се усмихна.
— Много добра политика. Можете да ме наричате Грьолие.
Квесторът наклони глава. В делата на Хела беше замесен един
Грьолие от най-ранните дни на заселването, след първото изчезване. Явно семейство Грьолие бе продължило да играе някаква роля в църквата оттогава, поколение след поколение.
— За мен е удоволствие да ви приема в моя керван, мистър Грьолие.
— Няма да остана дълго тук. Исках само, както казах, да разменим няколко думи. — Престана да храни Ментово бонбонче и изсипа останалите семена на пода. После се приведе, вдигна бялото куфарче и го постави в скута си. Ментово бонбонче започна да се чисти с молитвени движения.
— Идвал ли е напоследък някой, квесторе?
— Тук непрекъснато идват и си отиват разни хора.
— Имам предвид последните няколко дни.
— Ами, Крозе, струва ми се.
Новодошлият кимна и отвори капака на куфарчето. Квесторът видя, че е лекарска чанта. Беше пълна със спринцовки, подредени една до друга като войници със заострени глави.
— Разкажи ми за Крозе.
— Един от редовните търговци. Изкарва си прехраната в района на Вигрид, затворен човек е. Има съпруга на име Линкс и син Кълвър.